– Няма страшно, размина ми се. – Но от любезност можеше да кажеш, че е „Арсенал“. Как беше с Пез?
– Пратих ти запис на разговора ни. Аз самата не съм го прослушвала, така че нямам представа колко е уловил телефонът ми. В пъба беше доста шумно.
– И аз тук имам същия проблем – оплака се Страйк, като повиши глас да надвика особено гръмогласната компания, настанила се на съседната маса.
– При първа възможност ще запиша бележките си, просто за всеки случай, ако записът не се е получил. Измъкнах някои интересни неща от него.
– Къде си в момента? – попита я Страйк, защото му се стори, че чува трафик.
– Вървя към Джънкшън Роуд – отговори Робин. – Опитвам се да си хвана такси.
– За кой дявол се движиш към Джънкшън Роуд?
– Може нищо да не е, но имам някакво чувство... Страйк, ето такси. Ще се видим утре в офиса и ще обменим сведения.
Робин помаха на приближаващото се такси, то спря, а тя съобщи на шофьора адреса и се качи.
Макар да се бе постарала с всички сили да звучи естествено по телефона, определено бе разтревожена. Беше махнала последния час от прекарването си с Пез от записа, пратен на Страйк, тъй като бе изпълнен с все по-чести целувки и все по-настойчиви опити да я върне в Норт Гроув „само за по още едно питие“. Робин бе готова да направи много за Детективска агенция Страйк и двайсетсантиметровият белег от нож на ръката ѝ го доказваше, но не смяташе, че да преспи с Пез влиза в задълженията ѝ и че Страйк би го очаквал от нея, въпреки че, ако прекараше нощта с Пез Пиърс, това можеше да им позволи да го изключат като Аномия.
Докато таксито се движеше по Хайгейт Хай Стрийт, Робин си даде сметка, че е колекционирала богат набор от мъжки реакции на отхвърлянето. Пез се нареждаше някъде помежду студения гняв на Хю Джакс и неловкото бързо оттегляне на Райън Мърфи. Опитал се бе да прибегне към манипулиране („Какво, не ми се доверяваш ли?“), а накрая го бе ударил на молба тя да му даде телефонния си номер. Робин му даде онзи на временния телефон, който бе използвала с Тим Ашкрофт и Ясмин Уедърхед, и след още един клинч пред „Гейтхаус“, при който Пез я притисна тъй силно към себе си, че тя усети всеки мускул под фланелката му, най-сетне успя да си тръгне.
Объркани мисли, отчасти на гузна съвест, отчасти на удоволствие, се блъскаха в главата на Робин, докато таксито се движеше към апартамента на Зоуи. Пез Пиърс не беше от мъжете, които общо взето намираше за привлекателни – не беше фен на мръсни нокти, нито на силна миризма на некъпано тяло; не го харесваше особено и не забрави нито за миг, че е там, за да изскубне информация от него. Само че, когато езикът му бе влязъл дълбоко в устата ѝ, а ръцете му галеха гърба ѝ, тялото ѝ, непознало каквато и да било форма на сексуален контакт вече три години, не искаше да знае какви ги крои мозъкът ѝ. Донякъде неудобната истина беше, че физическата ѝ реакция на Пез не беше изцяло престорена. Робин не беше сигурна дали се чувстваше повече засрамена, или възгордяна, задето Пез Пиърс, мъж с богата (както подозираше тя) сексуална история, не бе усетил в поведението ѝ нещо, което да издава липсата ѝ на опит. Това последно разсъждение я отведе право до спомена за онзи момент със Страйк пред „Риц“. За щастие и в полза на душевния ѝ покой, таксито завърши краткия си пробег до Джънкшън Роуд и спря на ъгъла край мизерната сграда, където живееше Зоуи Хейг.
Видя светлина в един от прозорците на втория етаж, където бе окачена тънка розова завеса. Робин зави зад ъгъла на Бруксайд Лейн и огледа звънците до вратата, където бе видяла да влиза Зоуи. Нейното име го нямаше до никой от тях и като рискува с догадка, Робин натисна най-горния.
Никой не отговори. Робин натисна отново. Мина още една минута. Разбира се, при това окаяно състояние на сградата бе напълно възможно звънецът да не работи. Робин го натисна за трети път.
– Ехо? – прозвуча някак металически гласът на Зоуи по домофона.
– Зоуи, здравей – обади се Робин и отново пусна в пълна сила йоркшърския си акцент. – Джесика от Норт Гроув е. Минавах оттук на път за вкъщи и се чудех дали си добре. Казаха ми, че си болна.
– О – промълви Зоуи. – Добре съм, да. Просто разстроен стомах.
– Нужно ли ти е нещо?
– Аз... не. Но все пак много ти благодаря – каза Зоуи.
– Ами добре, надявам се скоро да оздравееш – пожела ѝ Робин.
– Благодаря – отговори Зоуи.
Робин пресече на отсрещния тротоар с очи към прозореца на Зоуи. Нечий силует мина покрай тънката розова завеса. Изглеждаше твърде голям, за да е на Зоуи. Като се огледа, за да се увери, че никой не я наблюдава, Робин внимателно свали кестенявата перука и я прибра в чантата си, после отстрани лешниковите контактни лещи. Сега, ако някой погледнеше надолу към улицата, щеше да види просто руса жена, вероятно чакаща някой да я прибере с кола.