Измина цял час. Никой нито влезе, нито излезе от сградата. Но Робин продължи да чака.
Десет минути преди полунощ млад чернокож мъж приближи до вратата и я отключи. Робин мигом хукна през улицата.
– Извинете, нали няма да възразите да вляза? Забравих моите ключове у приятелката ми, а сега тя не отговаря, като ѝ звъня.
Младият човек не се възпротиви.
Коридорът бе мръсен, а незастланите бетонни стълби бяха осеяни с угарки и опаковки от храна. Миришеше така, сякаш поне един човек бе използвал стълбището за писоар.
Робин се изкачи по тесните стълби зад наемателя, който изчезна зад една врата на площадката на първия етаж и остави Робин сама да се качи до втория етаж. В движение тя изключи звука на телефона си.
Докато Робин наближаваше най-горната площадка, видя на светлината на единична гола крушка, висяща от тавана, две врати – едната затворена, другата открехната. През втората се виждаше баня с размерите на дрешник, чиито стени бяха покрити с мърляви и напукани плочки и душ над тоалетната чиния. Робин се съмняваше, че това преустройство е било законно.
Затворената врата имаше вид, сякаш можеше да бъде преодоляна с един добър ритник. Робин беше напълно наясно за риска, който поема, но се промъкна до нея и прилепи ухо към цепнатината между евтината дървена табла и касата.
Чу мъжки глас. Звучеше ядосано, но явно говорещият бе наясно колко надалеч се носят звуците в тази паянтова сграда, та се въздържаше да вика и тя можа да улови само няколко думи.
– ...актьорска игра... свободен избор... натиск върху мен...
Робин отново погледна телефона си. Вече минаваше полунощ. Гостът на Зоуи явно възнамеряваше да остане за през нощта, но тонът му никак не беше любовен. Робин остана на мястото си с ухо, притиснато към цепнатината във вратата.
– ...да ми навредиш...
Сега се извиси гласът на Зоуи, писклив и разплакан, с много по-лесно различими думи от тези на мъжа.
– Никога не съм искала да ти причиня зло, никога!
– Говори по-тихо, по дяволите!
Зоуи се подчини, тъй че думите ѝ станаха неразбираеми, но по интонацията ѝ Робин отгатна, че го умолява.
И тогава Робин чу стъпки по посока на външната врата.
Тя бързо заслиза по бетонните стълби възможно най-безшумно и бе стигнала до площадката на първия етаж, когато чу вратата на Зоуи да се отваря.
– Не, моля ти се – чу момичето да казва. – Моля ти се, не си отивай...
– Пусни ме. Пускай! Взе да заплашваш, а...
– Не те заплашвах, аз само...
– Кой започна всичко това?
– Аз, аз започнах, знам...
– Още тогава ти казах, че аз поемам целия риск...
Робин продължи да слиза, като се стараеше да вдига възможно най-малко шум, докато не стигна до партера, където се притисна към стената, та да не бъде видяна, ако Зоуи или онзи с нея решаха случайно да погледнат надолу към стълбите.
– Моля те, остани, моля те, не го мислех, просто...
– Късно е. Трябва да си вървя. Имам доста да помисля.
– Не! – изплака Зоуи и гласът ѝ отекна сред плесенясалите стени.
– Казах да не повишаваш глас!
Раздаде се шум от движение и под прикритието му Робин отвори вратата към улицата и остана да се вслушва, готова да се измъкне.
– Махни се от мен! Постави ме в адски трудна позиция, а сега ме изнудваш...
– Нищо такова не правя – изплака Зоуи.
Сега по стълбите надолу се чуха тежки стъпки. Робин излезе тихо през вратата, съблече якето, неизменно носено от Джесика Робинс при посещенията ѝ в Норт Гроув, бързо зае позиция на десет метра встрани и наведе глава, като се преструваше, че гледа телефона си.
През падналата над лицето ѝ коса проследи как от входа излезе Тим Ашкрофт и се отправи към паркиран фиат. Секунди по-късно го последва босата и разплакана Зоуи. Тя се опита да спре Ашкрофт да се качи в колата, но той я отблъсна без никакво затруднение и след като затръшна вратата в лицето ѝ, подкара и се скри, но не преди Робин да е успяла да снима колата му.
Зоуи стоя трепереща и хлипаща насред улицата, докато колата не изчезна от поглед. Кльощавото ѝ тяло я караше да изглежда около дванайсетгодишна. Робин бързо сведе глава, когато тя тръгна към входа си, но Зоуи изчезна в сградата без нито един поглед към русата жена.
След като външната врата се затвори, Робин извади бележника и химикалката си, приклекна, опря бележника на коляно и записа всичко, което успяваше да си припомни от дочутата караница. Изнудване... кой започна това?... постави ме в адски трудна позиция...аз поех риска...