– Никак не съм учуден – каза Страйк. Чуваше все по-силно възбудените гласове навън въпреки пищенето в ушите си.
– Искам си електронната цигара – заяви Пат и надникна към пода отвън.
– Изпуши една от моите – предложи Страйк и ѝ подаде пакета си „Бенсън & Хеджис“ и запалка. – Няма да ходиш там, докато не сме сигурни, че е безопасно.
След пет минути чакане, през които не падна нищо повече от тавана, Страйк реши, че е време да излязат.
Взе папката на Аномия и настоя да подхване Пат над лакътя, за да я води през отломките, докато пристъпваха предпазливо към външната врата, от която стъклото бе изхвърчало. По стените имаше следи от обгорено, металните шкафове за документи бяха целите с хлътнатини по тях, изкуствената кожа на канапето се бе скъсала тук-там и отвътре се подаваше пълнежът на тапицерията. От две големи дупки на тавана висяха жици, изглеждаше, сякаш експлозията бе пробила чак до мансардния апартамент горе. У Страйк се надигна ярост.
Гадни страхливци такива.
– Тъкмо го бях взела от химическо чистене – промърмори Пат, като оглеждаше покритото си с прах палто, което все още висеше нелепо на закачалката. Ръчната ѝ чанта бе на пода, а съдържанието ѝ бе пръснато навред. Тя се наведе да събира вещите си и в този момент Страйк чу приближаваща сирена.
– Кавалерията пристигна. Хайде.
– Момент, искам да си намеря...
– Да му се не види, Пат, ще ти купя нова електронна цигара. Да вървим.
На Страйк не му се помисляше в какво състояние ще завари апартамента си. Благодарен бе поне за навика си винаги да носи със себе си в офиса телефона, ключовете за колата и портфейла си, та да си спестява ненужните отскачания до горе. Побутна Пат към площадката, двамата се спуснаха по стълбите и излязоха на Денмарк Стрийт.
71
Тези чудовища, под слънцето излезли,
хвърлят гигантски сенки.
И който им се възхищава,
едва ли смислено ще реагира.
Елизабет Барет Браунинг, Орора Лий
В десет и десет Робин излезе с леко помътени очи от метростанцията Тотнъм Корт Роуд и се отправи към офиса през безкрайните пътни ремонтни работи. Беше спала само два часа, тъй че съобщението на Страйк как не е нужно днес да следи икономката от Саут Одли Стрийт ѝ дойде като облекчение.
Като доближи Денмарк Стрийт, видя полицейска кола и малка тълпа, сред която разпозна работещи в различните музикални магазини наоколо. Ускори крачка със сърце, натежало от ужасно предчувствие, стигна до струпалите се пред офиса хора и като проследи погледите им, видя синьо-бяла полицейска лента, блокираща входа на сградата на агенцията и застанал отпред униформен полицай.
Робин затърси телефона си с треперещи ръце. Бе пристигнало съобщение от Страйк, докато още беше пътувала в метрото.
Изпратиха в офиса пакет с бомба.
С Пат сме добре.
В „Старбъкс“ сме.
– О, слава богу – промълви задъхано Робин и хукна през улицата.
Страйк и Пат седяха в дъното на кафето. По яката на Страйк имаше кръв, а Пат изглеждаше по-бледа от обичайното.
– Господи – продума Робин, забърза към тях и като не намираше какво друго да каже, пак повтори „Господи!“.
– Той определено беше на наша страна преди час – подхвърли Страйк. – Казано ни беше да седим тук. Ще имат още въпроси. Мисля, че чакат хората от отдел „Криминални разследвания“.
– Но какво... как...?
– Пакет – отговори Пат с дрезгавия си глас. – Започнала бях да го отварям, чух го да съска. И после... бум.
– Офисът е съсипан – каза Страйк. – Паднали са парчета от тавана. Късмет, че леглото ми не се стовари отгоре.
– Ти да не си...
– Парамедиците ни прегледаха – отвърна Страйк и погледна Пат. – Добре сме. Уведомих Баркли и останалите за случилото се.
– Аз ще взема да отскоча до „Бутс“ – обади се Пат и посегна към чантата си, която, както сега забеляза Робин, беше обгоряла.
– Ще стоиш тук – отсече Страйк.
По твърде експертното му мнение Пат беше в шок. Вярно, че парамедикът, направил им бегъл преглед, я бе похвалил за нейната невъзмутимост, но Страйк бе забелязал колко силно трепереше ръката ѝ, докато тя отпиваше от кафето си.
– Какво ти е нужно, Пат? – попита Робин.
– Той не ми позволи да си потърся електронната цигара – оплака се Пат и погледна ядосано към Страйк.