– Ами пощальонът се качи по стълбите по петите ми – подхвана Пат.
– Обичайният пощальон ли?
– Да – отвърна Пат. – Той ме познава. Взех пощата ни от него на площадката.
– Колко голям беше пакетът? – поинтересува се детективът.
Пат показа с ръце нещо приблизително с размерите и формата на кутия за обувки.
– Тежък ли беше?
– Да – каза Пат и нетърпеливо наблюдаваше как Страйк пълни електронната цигара с течност.
– Какво пишеше на него, спомняте ли си?
– Техните имена – отговори Пат и посочи Страйк и Робин.
– Помните ли нещо за почерка?
– Като на образован човек – каза Пат. – Понякога ни пишат разни откачалки. Винаги си личат по почерка.
– Със зелено мастило ли? – подхвърли с усмивка Мърфи.
– Най-лошото, беше с лилаво – отвърна Пат и почти му се усмихна в отговор. Винаги бе имала слабост към хубавите мъже, а Мърфи безспорно беше хубав, както установи сега Робин, колкото и разтърсена да беше: високи скули, пълна горна устна, къдрава коса, малко като на Страйк, но по-светла. – Някакъв идиот си беше втълпил, че цялото кралско семейство е сменено със самозванци.
Двамата детективи любезно се засмяха.
– Но това не е бил почерк на откачалка? – пожела да уточни колегата на Мърфи.
– Не – отвърна Пат. – Мастилото беше черно, нямаше никакви правописни грешки. Фамилията „Елакот“ невинаги я пишат правилно, а повечето хора наричат него „Камерън“.
– Надали сте забелязали пощенското клеймо?
Пат прие напълнената и функционираща електронна цигара от Страйк, дръпна продължително от нея, сякаш поемаше кислород, после каза:
– Килбърн. Там живея – поясни. – Когато е твоят район, забелязваш го.
– Така е – кимна детективът. – И така, взехте пакета...
– Отнесох го в офиса, сложих го на бюрото. Свалих си палтото, отворих едно от писмата, после се заех да отварям пакета. Заради добрия почерк си помислих, че може да е подарък за благодарност – каза тя и прозвуча малко, сякаш се оправдаваше. – Те понякога получават шоколадови бонбони и бутилки с алкохол от клиенти. Отворих едното странично капаче и тогава чух съскане. И аз... просто знаех какво е – промълви Пат.
Беше малко пребледняла. Робин се изправи и излезе от салона.
– Изтичах в неговия офис – продължи Пат, като посочи Страйк, – затръшнах вратата и бомбата избухна.
– Е, ако всички имаха вашата наблюдателност и бързи реакции, госпожо Чонси, работата ни щеше да е далеч по-лесна – заяви по-възрастният детектив.
– На хората от „Експертизи“ ще са им нужни поне двайсет и четири часа – каза Мърфи на Страйк. – Живееш над офиса, нали?
– Да – отвърна Страйк. – Вероятно ще ме посъветваш да се махна оттам.
– Това ще те посъветвам, да – кимна Мърфи. – Въз основа на чутото намирам, че би било неразумно да останеш. И...
– Да – прекъсна го Страйк. Не искаше да се изрича гласно пред Пат, че щом от Разполовяване узнаеха как опитът им за атентат срещу него и Робин е бил неуспешен, щяха да потърсят други начини да се доберат до тях.
Робин се върна, държеше чаша с нещо, което приличаше на портвайн, и я остави пред Пат.
– Нямам нужда от това.
– Изпий го – настоя Робин и отново седна.
– Да беше взела една бира за мен, като ходи до бара. Аз също бях при бомбата – промърмори Страйк.
Двамата детективи се разсмяха.
– Добре – каза Нийл Джеймсън, – ще запиша всичко това подробно и ще ви помоля да го подпишете, госпожо Чонси.
Докато той записваше показанията на Пат, Мърфи се обърна към Робин.
– Тъкмо казвах на шефа ви...
– Той е мой съдружник – поправи го Робин и в същия миг Страйк изрече:
– Тя е мой съдружник.
– О, прощавайте. Та тъкмо казвах на съдружника ви, че ще е разумно да стоите далеч от офиса за известно време. Каква е ситуацията ви у дома? Моля за извинение, но дали живеете с...
– Сама съм – отговори Робин. – Току-що се преместих в нов апартамент. В Уолтъмстоу.
– Близо сте до мен. Аз съм в Уанстед. Може да е от полза в случая, че сте се преместили отскоро. И все пак...
– Взела съм всички обичайни защитни мерки – прекъсна го Робин.
Колегата на Мърфи приключи с писането. Пат, която бе върнала цвят в лицето си след няколко глътки портвайн, прочете показанията и ги подписа.
– Е, ще те закарам у вас – обърна се Страйк към Пат и се изправи.
– Няма нужда – раздразнено възрази Пат.
– Не се бой, не е защото те харесвам – изгледа я Страйк от горе надолу. – Просто едва ли ще намеря офис мениджър с твоите качества.
Робин видя как очите на Пат се напълниха със сълзи. Страйк пое към стълбите с Пат до него, а Робин викна подире му: