Морхаус: Казват, че е дело на Разполовяване.
Хартиенобяла: Знам, гледах репортажите.
Морхаус: Е, това е то, всичко съвпада, нали?
Морхаус: Онази жена Елакот е скочила да помогне на Вайлпекора.
Морхаус: Явно са решили, че тя следи него, а не Аномия.
Хартиенобяла: Има логика в това.
Хартиенобяла: Но след като сега Елакот не е в офиса, как ще я намерим?
Морхаус: Ще звъним на посочения номер, ще намерим начин.
Морхаус: Колко изпита още ти остават?
Хартиенобяла: 2
Морхаус: Ами значи скоро ще се срещнем.
Морхаус: Освен ако не те е хванал страх и вече не искаш.
Хартиенобяла: Гръмни се, Морхаус.
Хартиенобяла: Откога те моля за среща?
Морхаус: Хаха.
74
Но, казваш ти, около нас е пълно с шпиони
и има риск кръвта на двама ни да оцвети в червено
някоя изолирана гора или поле самотно и студено,
прободени да бъдем от ножа на коварството?
Шарлот Бронте, Гората
Ако имаше един плюс в това да ти пратят бомба и да те прогонят от дома и офиса ти, мислеше си Страйк, докато вървеше по Килбърн Хай Роуд и си купуваше бельо, чорапи, тоалетни принадлежности, включително мехлем за крака си, две ризи, две пижами (първата същата като онази, която бе носил в юношеството си, но която смяташе, че трябва да носи в дома на Робин), това бе, че му даваше непоклатимо оправдание да не вечеря с Мадлин този ден, особено при положение че новината бе съобщена на уебсайта на новините на Би Би Си.
– Какво?! – възкликна тя, когато той ѝ се обади от преддверието на дрогерия да я уведоми за случилото се. – О, боже мой... кой... защо...? – Той я чу да ахка насреща. – Току-що го видях онлайн! Корм е! – чу я да подвиква на някого, вероятно на продавачка. – Пратили му пакет бомба и тя взела, че избухнала!
По причини, които не можеше да формулира, на Страйк му стана неприятно, че Мадлин разправя това на някого от персонала си, макар избухването на бомбата да не бе частна информация предвид оповестяването от Би Би Си.
– Ела да се настаниш у дома – върна Мадлин вниманието си към Страйк.
– Не мога – отвърна Страйк и бръкна да си извади цигара. – От полицията казаха, че е добре да се покривам за известно време. Не искам да поставям в опасност теб и Хенри.
– Мислиш ли... Все пак никой не знае за нас, нали?
Не че не се опита да го разгласиш широко, бе първата неблагодарна мисъл на Страйк.
– Става дума за терористи – изтъкна той. – Те следят хората.
– Терористи?! – повтори Мадлин и вече звучеше истински уплашена. – Мислех, че е някоя случайна откачалка.
– Не, от групата са, която постави тръбни бомби на онези членове на парламента. Същата, която погна приятелката ти Джиджи.
– О, боже мой! – възкликна отново Мадлин. – Нямах представа, че разследвате...
– Не ги разследваме. Просто се натъкнахме на тях покрай друг случай. Не мога да ти кажа подробности. По-добре е да не знаеш.
Предвид че мигом ще го разкажеш на продавачките си.
– Разбирам... Но къде ще идеш тогава?
– Вероятно в хотел – излъга Страйк. – Ще ти се обадя, когато съм наясно какво става.
– Обади ми се във всички случаи – поръча Мадлин, – независимо дали знаеш какво става, или не. Искам да знам, че си добре.
След като Страйк затвори, усети колко му стана по-леко на сърцето, като знаеше, че не се налага да ходи в Пимлико тази вечер. Автоматично бръкна в джоба си за цигара, с която да го отпразнува, но като извади познатия златист пакет, известно време стоя и го гледа, после отново го пъхна в джоба си и се върна в дрогерията.
Купи си всичко нужно за първо време плюс евтина раничка, в която да сложи вещите, и се отправи към Макдоналдс, където, като си припомни състоянието на крака си тази сутрин, с неохота се отказа от бургера и си взе неудовлетворяваща салата. И така като след нея не се чувстваше заситен, взе си ябълков пай и кафе. Изяде сладкиша, като се мъчеше да не мрази трите кльощави хлапета на съседната маса, които се тъпчеха с Биг Мак.
Макар и уморен, Страйк се усещаше превъзбуден. Адреналинът бушуваше във вените му и го подтикваше към мъст, но вместо това той си изяде пая, втренчен в празното пространство, докато около него хора бъбреха и се смееха. Последствията от избухналата бомба вече изплуваха в съзнанието му, когато я нямаше Пат, за която да се грижи, и никаква практическа задача да го разсее. Нямаше достъп до лаптопа си, до компютър и до принтер. Единствените работни материали у него бяха бележникът, папката за Аномия и телефонът му.