и сгряваше те в нощите студени
усещането, че не си захвърлен в света,
и че не се сражаваш с него в самота.
Емили Пфайфър, Последното пътуване на вещицата
Докато Страйк се връщаше обратно в Централен Лондон, също толкова уморената и тревожна Робин обикаляше из местния супермаркет. Познаваше добре апетита на Страйк, а съдържанието на хладилника ѝ не би го удовлетворило без сериозни подкрепления. Пусна в количката си цяло пиле и се запита защо Страйк бе предпочел да отседне при нея, а не при Мадлин. Не би отхвърлила като мотив грижата за нейната безопасност, тъй като често бе демонстрирал закрилнически инстинкт, който макар и досаден си имаше умиляващата страна. Ако трябваше да бъде откровена пред себе си, бе силно разтърсена от случилото се сутринта и беше доволна, че той ще се настани при нея. Все пак техните две имена бяха изписани върху бомбата и тя изпитваше потребност да бъде с единствения човек, който я разбираше как се чувства.
Докато чакаше на опашка пред касата, телефонът ѝ иззвъня. Беше майка ѝ. Също както бе постъпил Страйк с Луси, тя прие обаждането, защото знаеше, че ако не отговори сега, нещата само ще се влошат.
– Робин? Току-що гледахме новините! Защо, за бога...?
– Не бях там, когато бомбата е избухнала, мамо – прекъсна я Робин и пристъпи напред с бавното напредване на опашката.
– А ние откъде можехме да го знаем?!
– Извинявай, трябваше да ти се обадя – изрече уморено Робин. – Наложи се дълго да даваме показания пред полицията и едва сега...
– Защо си давала показания, щом не си била там?
– Ами защото беше атака срещу агенцията, тъй че...
– По новините казаха, че била крайнодясна терористична групировка!
– Да, така мислят – потвърди Робин.
– Робин, защо крайнодясна терористична групировка напада агенцията ви?
– Защото си мислят, че се интересуваме от тях, а не е така – отвърна Робин. – Няма ли да попиташ кой присъстваше в агенцията, когато бомбата е избухнала?
– Не можеш да ме обвиняваш, че първата ми грижа е за дъщеря ми.
– Не те обвинявам – каза Робин, отново се придвижи напред и започна да реди покупките си върху лентата с една ръка. – Просто си помислих, че може да те интересува.
– Е, кой беше там?
– Пат и Страйк. Но са добре благодарение на бързата реакция на Пат.
– Е, радвам се – малко сърдито отвърна Линда. – Естествено, че се радвам. А сега какво? Не искаш ли да си дойдеш у дома?
– Мамо, аз съм си у дома – търпеливо отговори Робин.
– Робин – промълви майка ѝ, явно напът да се разплаче, – никой не иска да те спре да вършиш онова, което обичаш...
– Ти искаш – не се сдържа Робин. – Искаш да изоставя тази работа. Знам, че е шок, и за мен беше така, но...
– Защо не постъпиш в полицията? При твоя опит съм сигурна, че ще те вземат на драго сърце...
– Добре ми е където съм, мамо.
– Робин – майка ѝ вече плачеше, – вече неведнъж се отърва на косъм, кога ли...
Робин усети, че и нейните очи се пълнят със сълзи. Беше изтощена, стресирана и уплашена. Разбираше паниката и болката на майка си, но вече бе зряла жена на трийсет и сега сама щеше да взема решенията си, без значение кого разстройваха те, след като дълги години бе правила онова, което други хора искаха за нея – родителите ѝ, Матю, – а то бе да води безопасен, скучен и предсказуем живот.
– Мамо – отново каза тя, докато касиерката сканираше продуктите, а тя се опитваше да отвори пластмасов плик с една ръка, – моля те, не се тревожи, аз...
– Но как очакваш да не се тревожа?! Татко ти едва е излязъл от болницата и ето че, като пускаме новините...
Изминаха петнайсет минути, преди Робин да успее да приключи разговора, след който се почувства още по-отпаднала и нещастна. Ободряваше я единствено перспективата за предстоящото идване на Страйк, докато вървеше по пътя, натоварена с тежките торби с неща за ядене и пиене.
Когато влезе в апартамента си, зае се да прибира покупките, да отдели чисто спално бельо за разтегателния диван и в дух на бунтарство срещу майка си влезе в Играта на Дрек на айпада си, която си вървеше, докато тя вършеше домакинските си задачи и от време на време поглеждаше дали Аномия не се е появил. Също така постави страниците, принтирани в ранните часове на деня, върху малката маса зад дивана, около която едва се сместваха три стола.
Страйк, нетипично за него, пристигна точно в часа, който бе съобщил. Робин едва бе успяла да сложи пилето във фурната, когато чу звънеца. Тя натисна бутона, за да му отвори вратата долу, и го изчака на прага да се появи пред апартамента.