Ала, без Робин да подозира, мислите на Страйк се движеха успоредно и в съответствие с нейните. Ако не можеше веднага да намери заместник на Нътли, нямаха капацитета да покрият всички текущи случаи и без съмнение най-лесно щеше да е да се откажат от Рос. Дори ако неговата бъдеща кариера бъдеше завинаги опетнена от връзката му с този нашумял развод, всички други щяха да запазят службите си. Може би, помисли си, негов дълг бе да оттегли наблюдението над Рос, каквито и да бяха последствията.
И тъкмо при този депресиращ пункт от разсъжденията му телефонът му отново изжужа. Погледна го и видя, че е пристигнало съобщение от Мадлин.
Моля те, обади ми се, когато можеш.
Мисля, че имаме нужда от истински разговор.
Страйк върна телефона си в джоба, без да отговори. Знаеше точно накъде върви всичко това: натам, където бяха отишли всичките му връзки, до мястото, където очакванията се сблъскваха със съпротива и се сгромолясваха.
Добре – помисли си, вгледан намръщено през прозореца, – не биваше да лъжа къде ще пренощувам, но ако ти бях казал истината, пак щеше да се разрази сцена. Престъпление ли беше да се опита да избегне конфликт и да спести ядове и на двама им?
Е, поне се беше опитал, нали? Появявал се бе неизменно на срещите им, носил ѝ бе цветя по разни поводи, изслушвал бе професионалните ѝ грижи, имаха взаимно удовлетворяващ секс, както вярваше. Какво още искаше тя? Е, браво – чуваше Мадлин да казва, както винаги казваха жените, но нима трябваше да им признае, че е започнал връзката, за да се откъсне от сложните си чувства към друга жена, а тогава отговорът на Мадлин без съмнение щеше да бъде, че я е използвал. Е, и какво? Хората постоянно се използват едни други, заяви Страйк на въображаемата Мадлин, като дърпаше силно от електронната цигара, която бе напълнил, за да я пуши в колата. Да избутат настрани самотата. Да се опитат да открият онова, което им липсва. Да покажат на света, че са се сдобили с награда. Припомни си как Мадлин искаше да направи снимка на двама им за страницата си в Инстаграм, за скандала във вечерта на откриването на колекцията ѝ и почти можеше да се чуе как ѝ казва: Според мен ние двамата искаме различни неща. Би трябвало да го отпечата на картички, които да раздава в началото на връзката, та никоя да не можеше да каже, че не е била предупредена...
– По дяволите! – изруга Робин.
Страйк вдигна поглед и видя как от редицата паркирани коли пред къщата на Ъпкот се отдели рейнджроувър.
– Мисля, че Иниго е вътре – каза Робин, втренчена през предното стъкло. – Да, той е. Гюс шофира. Какво да правим?
– Карай след тях. Вероятно има час при лекар. Бездруго ще е по-лесно да говорим с него без присъствието на Катя.
– Ще побеснее, че сме го следили – посочи Робин.
– Вероятно – съгласи се Страйк, – но ще му е по-трудно да се отърве от нас, когато бъдем лице в лице. Така или иначе на този подъл негодник му се пише зле.
Само че Иниго и Гюс не спряха нито пред лекарски кабинет, нито пред болница, а продължиха на изток. Робин виждаше профила на Иниго, докато лицето му бе обърнато към сина му. Като че се караше на Гюс. От време на време го виждаше да размахва пръст.
– Ама къде отиват, по дяволите? – почуди се на глас Страйк цял час, след като бяха поели след рейнджроувъра, когато стигнаха до Дартфорд Кросинг, дългия окачен мост през Темза.
– Иниго няма как да посещава толкова далечна болница, нали? – отбеляза Робин. – Ама яко соли Гюс.
– Да – отвърна Страйк, който също наблюдаваше агресивното размахване на пръста. – Не може да се каже, че му липсва живец, не мислиш ли?
– Мислех, че уж Гюс му е любимото дете.
– Екземата му говори, че е подложен на много стресова ситуация – посочи Страйк. – Може да е казал на Иниго, че иска да се откаже от челото.
Рейнджроувърът продължи по М2 още час.
– Мисля, че отиват в Уистъбъл – каза накрая Робин, когато рейнджроувърът зави по път, наречен Борстал Хил. – Дали ще посетят някого?