– Хотел „Марин“ изглежда добър. Три звезди, на предна линия до морето и е съвсем наблизо. Сега ще им се обадя...
Но преди да го направи, телефонът в ръката му иззвъня. Беше Мадлин.
– Ще говоря отвън – съобщи Страйк.
В действителност не искаше Робин да го гледа как ще остави обаждането да бъде прехвърлено на гласова поща. Слезе от колата. Гюс бе заминал с рейнджроувъра, на негово място бе паркирано старо пежо, от което слизаше семейство с две малки момченца. Страйк се отдалечи от беемвето, докато телефонът му продължаваше да звъни, и изкачи няколкото бетонни стъпала, които извеждаха навън от паркинга. Спря горе и се загледа в обширната гледка на морето отвъд каменистия плаж. Би искал да слезе по стълбите от другата страна, но кракът му с протеза нямаше да понесе добре неравната повърхност, така че вместо това вдиша дълбоко познатия и успокояващ солен мирис, загледа се в накъдрената морска повърхност около дълъг дървен вълнолом, а телефонът все така звънеше в ръката му. Когато накрая спря да звъни, той отвори съобщението, което Мадлин несъмнено очакваше да е прочел преди предстоящия разговор.
Ако си ми сърдит, предпочитам да ми го кажеш, а не да ме наказваш с мълчание. Онова, което не мога да понеса, е да ме лъжат и да ме смятат за глупачка. Когато мъж се преструва, че сътрудничката му е румсървис, не бива да бъде изненадан, че у приятелката му се събуждат подозрения и е ядосана. Твърде стара съм да си играя на глупави игри. Вече твърде много пъти съм минавала през тези гадости и не ми е приятно да ми се поднасят прозрачни лъжи относно това къде се намираш и с кого. Сигурна съм как ще заключиш, че съм обсебваща и неразумна, но за мен това е въпрос на елементарно самоуважение. Предупредена бях, че си тъкмо такъв, но не се вслушах и сега се чувствам като пълна глупачка, че изобщо те доближих. След снощи мисля, че ми дължиш истински разговор, а не да бъда принудена да те преследвам със съобщения, така че обади ми се, моля те.
С безизразно лице Страйк набра гласовата поща и изслуша току-що оставеното от Мадлин съобщение, състоящо се от пет кратки думи, изречени със студен глас: „Моля те, обади ми се“.
Вместо да го направи, Страйк се обади в хотел „Марин“. След като резервира две стаи за една нощувка, върна се при беемвето и Робин, която седеше вътре, втренчена пред себе си.
– Ще отседнем в хотел „Марин“. Добре ли си?
– Напълно – отвърна тя и ѝ пролича, че се опитва да се мобилизира.
– Ами добре – каза Страйк. – Да идем да хапнем, да си купим паста за зъби и чорапи и щом бъдем в хотела, можем да се включим отново в проклетата игра.
79
Любовта сполита ни, когато тя си пожелае
и никак не помага някой за нея да мечтае.
А тъй като не мога всичко да ти дам,
решена си да ме оставиш съвсем сам.
Мери Елизабет Колридж, Неискрено пожелание към просяк
След като си купиха нужното за една нощувка и хапнаха сандвичи в местно кафене, Страйк и Робин бяха в хотел „Марин“ в два часа. Дългата сграда от червени тухли с много еркери и врати към улицата имаше бели дъсчени балкони по целия си периметър. Беше разделена от тротоара с нисък и спретнато подрязан жив плет, гледаше през пътя към брега и изглеждаше елегантна и добре поддържана.
На Страйк му казаха по телефона, че има късмет да вземе последните две свободни стаи за тази събота вечер. Когато зърна хотелската фасада, докато заобикаляха към паркинга отзад, у него се зароди оптимистична надежда, че поне ще проведе предстоящия разговор с Мадлин от някой от тези балкони с изглед към морето, за предпочитане с чаша уиски от минибара в ръка.
Това горчиво-сладко видение бе изтрито на рецепцията, където едър мъж в костюм повтори много весело как са щастливци да вземат последните две свободни стаи, които се намираха на последния етаж без балкони.
– Номер трийсет и трийсет и две. Нагоре по стълбите, после по други стълби и по още едни на един етаж до стаите ви.
– Няма ли асансьор? – попита Страйк, като взе ключовете и подаде единия на Робин.
– Има, но не до тези конкретни стаи – отговори мъжът.
Отправи кратка усмивка и насочи вниманието си към двойка зад Страйк.
– Е, браво – изръмжа Страйк, докато изкачваха първото стръмно стълбище, покрито с килим в стил 70-те години с десен на оранжеви и кафяви листа. – Дори не предложи помощ за багажа.
– Ние нямаме багаж – изтъкна логично Робин. Всеки от двама им носеше малка и неособено тежка раничка.