– Страйк? – чу се гласът на Робин пред вратата. – Добре ли си?
– Да – подвикна той с дрезгав глас. – Дай ми минутка.
Спазмите в крака му бяха утихнали. Той докуцука до вратата, което му се удаде лесно, защото от едната страна имаше удобно разположен скрин, а от другата бе месинговата рамка на леглото.
– Прощавай – каза, щом отвори вратата. – Заспал съм. Влизай.
Робин знаеше, че той не би свалил протезата, ако не го измъчва силна болка, защото никак не обичаше коментарите и въпросите, свързани с това. Той докуцука обратно до леглото и отново се отпусна на него.
– Какво става с крака ти?
– Сам си подскача, дявол го взел.
– Какво? – смая се Робин и погледна към протезата, подпряна до стената, което накара Страйк да се разтресе от смях.
– Не това, истинският крак. Имам спазми. Получих ги за пръв път при ампутацията и се върнаха отново преди два дни.
– По дяволите – промълви Робин. – Не искаш ли да идеш на лекар?
– Няма смисъл – отвърна Страйк. – Сядай – добави и посочи към плетен стол. – Изглеждаш, сякаш носиш новини.
– Така е – кимна Робин и седна. – Току-що съобщиха за ареста на Ормънд по телевизията. Очевидно от полицията са поискали да го задържат за още двайсет и четири часа.
– Значи все още не се е признал за виновен за убийство.
– Очевидно не. Но има и друго...
– Ще възразиш ли да изпуша една цигара, преди да ми го кажеш – попита още замаяният от съня Страйк. – Прокара ръка през гъстата си къдрава коса, с което изобщо не промени формата ѝ. – Ще трябва отново да си сложа протезата. А и умирам от глад... тия сандвичи днес никак не бяха засищащи.
– Искаш ли помощ за слизането...
– Не, не – махна с ръка Страйк. – Ще се справя.
– Да ида ли тогава да запазя маса в ресторанта долу?
– Да, най-добре. Идвам след малко.
Робин се отправи към партера, загрижена за Страйк, но и изпълнена с едва сдържана възбуда. Дотолкова бе погълната от новата линия на разследване, открила се пред нея след чата с Духче1, че почти не забеляза как се бе изнизал следобедът и едва в шест и десет ѝ хрумна, че Страйк не беше дошъл.
Услужлива млада жена от персонала насочи Робин към ресторанта, чиито стени бяха боядисани в сиво-синьо, имаше еркерни прозорци, гледащи към морето, и камини, върху чиито полици бяха изложени бели корали. Келнер я заведе до маса за двама и взе поръчката ѝ за чаша червено вино „Риоха“, а Робин избра мястото с поглед към морето – реши, че така е справедливо, след като бе отстъпила на Страйк стаята с морски изглед. После постави на масата айпада си, на който играта още вървеше.
Аномия все така отсъстваше, което започваше да интригува Робин. Освен ако не бе пропуснала негова поява по време на пътуването им, откакто тя участваше в играта, той никога не бе оставал извън нея толкова продължително. Нямаше как да не си помисли, че в момента Филип Ормънд бе в ареста и не би могъл да използва електронно устройство.
Междувременно Пез Пиърс бе пратил още няколко съобщения, откакто Робин му отговори по повод рисунката. Измислила си бе извинение, че ще прекара вечерта с родителите си, за да откаже Пез да се надява на редовни съобщения от нея, но това не го спря той да ѝ пише. Последното му послание гласеше Е, кога ще те видя отново? и Джесика свенливо отговори: Ще проверя кога съм свободна. Трябва да бягам, татко мърмори, че прекарвам твърде дълго време на телефона.
Келнерът ѝ донесе виното и докато Робин отпиваше от него, мислите ѝ неволно се насочиха към бившия ѝ съпруг Матю. Никога не би седяла тук, ако още беше омъжена. Самата идея да му прати съобщение „В офиса избухна бомба, Страйк ще дойде да пренощува на дивана“ беше смехотворна: Матю се бе настроил срещу Страйк от самото начало и тя ясно си представяше какво би казал той, ако бе телефонирала у дома да му съобщи: „С Корморан ще пренощуваме в хотел в Уистъбъл“. За няколко минути ликува от чувството за свобода, което това събуди у нея, но после мислите ѝ прескочиха директно към Мадлин и лъжата на Страйк за румсървиса. Подозираше, че едно от нещата, които бе имал да свърши в стаята си, бе да утеши разстроената си приятелка. Питаше се как ли звучеше Страйк, когато се опитва да подкупи някого с мили думи. Никога не го бе чувала да го прави.
Няма значение, каза си строго. Имаш това – като си мислеше за разследването, не за хотел „Марин“ и виното „Риоха“, – а то е по-хубаво. Приятели и колеги е за предпочитане. И преди чувствата ѝ да продиктуват контрааргументи, взе телефона си, влезе в Туитър и провери дали има отговор на дългото директно съобщение, което бе пратила преди час на млада фенка на Мастиленочерно сърце. Ако теорията на Робин бе вярна – а тя бе уверена в това, – отговорът на момичето щеше да е изключително важен за случая с Аномия, но такъв още не бе пристигнал.