– Очаквах такава двойка да сключва с персонала договори с клауза за неразкриване.
– Да, вероятно го правят – отвърна Страйк, който още четеше доклада на Дев. – Днес всички деца отново са в къщата на Рос в провинцията... Мидж е там... Господи, да можехме да се отървем от Рос... Това много би ни помогнало.
След половин час, прекаран на паркинга, продължиха пътуването си и накрая пристигнаха в Лийдс час преди назначената среща с Рейчъл. С помощта на сателитния навигатор на беемвето се насочиха към Мийнуд Парк.
– Мисля, че това не е входът, който тя имаше предвид – каза Робин, докато минаваха покрай порта, оформена като миниатюрен храм с керемиден покрив и каменни колони. Трябва да е следващият... да, виждам кафето.
– Все още разполагаш с петдесет и пет минути – отбеляза Страйк, като погледна часовника си.
– Знам – каза Робин, като зави в малък паркинг и подкара беемвето към паркомясто. – Само че искам да съм на позиция отрано и да се оглеждам за нея. Ти чакай в кафето, ще дойда при теб след разговора ни... или след като стане ясно, че няма да дойде.
И така, Страйк влезе сам в кафе „Три котиджа“. Не беше засегнат от предложението на Робин той – грамаден мъж, висок метър и деветдесет и два, с изражение, за което си знаеше, че е сурово, почти заплашително, – да не присъства на разговора с уплашена тийнейджърка, но докато си поръчваше кафе и устоя на изкушението да си поиска кифличка към него, замисли се как Робин бе поела контрола над тази конкретна линия на разследване. Ако трябваше да е напълно честен пред себе си, за пръв път я виждаше като истински съдружник, като равна на него. Бе си осигурила срещата чрез собствената си досетливост и инициативност, преценила бе как да протече тя и практически му бе заявила, че е излишен при дадените обстоятелства. Не беше подразнен, тъкмо обратното, забавно бе той да поеме ролята на изчакващия на кръгла маса в просторното кафе с изглед към хълмистите поляни на парка Мийнуд.
Междувременно Робин влезе в парка, който вече бе пълен с хора в този слънчев неделен следобед. Като следваше инструкциите на Рейчъл, пое вдясно при разделянето на алеята и продължи напред, където от дясната ѝ страна имаше дървета, а от лявата рекичка, обрамчена също от дървета.
След още няколко минути стигна до моста, споменат от Рейчъл: всъщност беше по-скоро брод от неравни счупени плочи, поставени през поточето, и тя бързо забеляза дървото с големи камъни, изправени от двете му страни, и пейката с малката ѝ метална табелка:
Джанет Мартин
(28.02.1967 – 04.12.2009)
Обичаше Йоркшър
Обичаше живота. Беше обичана
Робин, родена и отраснала в Йоркшър, седна на пейката с хубаво чувство към Джанет Мартин и огледа заобикалящото я. Подозрението ѝ, че това е място, където Рейчъл редовно се среща с приятелите си, бе подсилено от видяното. Пейката бе на пътека, частично закрита от основния парк от дърветата от двете страни на рекичката, течаща пред нея. Можеше да си представи как тийнейджърите пийват алкохол тук, далеч от любопитните очи на хора, играещи на фризби или проснати на слънце върху одеяла.
Изминаха четиресет минути, през което време покрай нея минаха трима души, извели на разходка кучетата си. Робин зърна силует от другата страна на рекичката, движещ се бавно към моста.
Въпреки топлия ден момичето беше с торбести джинси, дебела, твърде голяма за нея карирана риза и масивни маратонки. Тъмната ѝ коса стигаше малко под раменете. Робин седеше съвършено неподвижна, сякаш момичето бе диво животинче, което можеше да бъде подплашено от внезапно движение. То спря на два пъти, загледано в Робин, може би я преценяваше или пък проверяваше дали наистина е сама. Накрая прекоси моста.
Две неща направиха впечатление на Робин веднага щом момичето приближи. Първо, отчетливата прилика с леля ѝ Еди Ледуел: имаше същото квадратно лице и плътна уста, макар че Рейчъл бе с тъмни очи и орлов нос. Второ, намираше се в онзи стадий на себеосъзнатост, помнен съвсем ясно от Робин, когато тялото на девойката вече не е просто инструмент за сетивни болки и удоволствия, а се превръща в нещо, привличащо похотливи погледи и предизвикващо оценки. Докато вървеше към пейката, тя скръсти ръце пред себе си, сякаш да се предпази, и се взря в Робин явно несигурна дали тя е човекът, с когото имаше среща тук.
– Рейчъл? – каза Робин и се изправи с окуражителна, както се надяваше, усмивка. – Аз съм Робин, известна още като „Спри Аномия“.
Протегна ръка. Рейчъл разкръсти своите, за да я поеме, и Робин усети колко е влажна дланта ѝ.