– Няма нищо – отвърна Робин и ѝ стана смешно при мисълта, че е достигнала възраст, когато тийнейджърка би решила, че ще се шокира от подобни думи.
– И така, когато Червей не го заляла с благодарности, той се държал с нея като Золтан с мен. Нарекъл я кучка, уличница и други подобни. Такива епитети с лопата да ги ринеш сред феновете на Мастиленочерно сърце. Все едно не си истински фен, ако Перо на правдата не се е опитал да ти свали гащичките.
– А той често ли го прави?
– Непрекъснато, мамка му... Простете – отново се извини Рейчъл.
– Няма проблем – отвърна Робин. – Ругай си колкото искаш. Да чуеш само съдружника ми, когато е ядосан за нещо.
– Да, Перото постоянно перверзничи с малки момичета – каза Рейчъл. – Отвратителен е. „Много ми харесва теорията ти за Свраката... на колко години си?“. „Виж ти, много интелигентен аргумент... на колко години си?“ Толкова често го прави, че му е изпуснал края на коя се е подмазвал. На мен ми е излизал поне три пъти с номера си. Последния път в директно съобщение му казах, че съм Аномия, ей така, просто да го затровя. Исках да го подплаша, защото, ако Аномия те обяви за враг, сериозно си загазил. И Перото взе, че ми повярва, ха-ха... Но след известно време се наложи да му кажа, че се шегувам, защото той започна открито да го тръби в Туитър и хората май му повярваха. Прославих се за около три дни... е, сред феновете де... Но после всички те се увлякоха по друга теория за това кой е Аномия и ме оставиха на мира. Бях от най-верните поддръжници на Мастиленочерно сърце – каза Рейчъл, като се взираше в забързаната вода. Изпълнявах всички ритуали... Например, не си истински фен, ако не си участвал в луд скандал с някого на тема дали Хартиенобяла е кучка, или не, ако не си дебатирал дали каменният лъв не крие в гробницата си следа към собственика на Харти. Отивах до всички крайности само и само да получа вътрешна информация.
– Каква например? – попита Робин, като се постара да звучи небрежно.
– Ами например всички знаехме, че мъжът на агентката на Джош има сайт за МЕ, така че влизахме там с фалшиви имена и се опитвахме да измъкваме сведения от него. Всъщност той е доста мил. Все още си говоря с него понякога за мама. Държи в архив всякакви медицински изследвания, една статия, за която ми каза, я изпринтирах, та мама да я занесе на лекаря си... Много беше добър с мен и показа съчувствие относно лупуса на мама. Отначало ми харесваше, все едно бяхме детективи, ровещи за следи относно това какво предстои, а като излезеше нов епизод, анализирахме го и беше адски забавно. Аномия беше готина в началото, честна дума. Харесвах я.
– „Тя“? – повтори Робин. – „Нея“?
– Да – отвърна тихо Рейчъл. – Знам, че е момиче. Веднъж имах разговор с нея, съвсем в началото, когато играта тъкмо бе стартирала, беше само между двете ни. Това беше, преди Еди да я ядоса. И така, говорехме си, а Аномия ми каза: „Аз и Еди всъщност сме една и съща личност“. Това момче не би го казало, нали? Все повтаряше колко си приличат. В началото Аномия буквално боготвореше Еди... Да, личеше си, че е момиче. Струваше ми се, че е малко... не знам... Аз самата бях обсебена от анимацията, няма спор, но при нея беше на съвсем друго ниво. И тогава Еди каза, че всъщност не харесва играта на Аномия и реакцията на Аномия... Знам какви могат да бъдат момичетата, ако ги засегнеш по слабото място – продума с горчивина Рейчъл. – Една грешка да допуснеш или да не им величаеш глупавата фраза, и вече си самият дявол. Момичетата в моето училище са истински кучки – каза Рейчъл и отново се изчерви. – Ако не ставаш в пет сутринта, та да си сложиш изкуствените мигли и да се наклепаш с толкова грим, че вечер да трябва да го остъргваш от себе си, ако харесваш футбол и астрономия, вместо да повтаряш с устни в синхрон всичките песни на Ариана Гранде и да пускаш в Инстаграм снимки с разголени гърди, значи си сбъркана и лесбийка. Има едно момиче, Луси Райт... мама искаше да иде в училище и да се оплаче, че Луси Райт ме тормози, но какъв смисъл? Само щеше да стане по-зле...
Рейчъл вече разкъсваше на парченца мократа салфетка. Мина млада двойка с куче, кръстоска между кокер шпаньол и пудел. Мъжът носеше на гърба си бебе, пъхнато в калъф. Робин изчака те да отминат, докато главицата на бебето с шапка против слънцето се поклащаше ритмично.
– Кажи ми за Морхаус.
Рейчъл преглътна и в очите ѝ отново бликнаха сълзи.