Робин се разсмя тъй неудържимо, че и Страйк също се присъедини към нея.
– Кое ти е толкова смешно?
– Научил си латински, за да се докажеш на човек, когото е нямало да срещнеш никога повече?
– Той ме гледаше отвисоко – посочи Страйк, който още се усмихваше, но не разбираше защо тя намира поведението му необичайно. – И едно ще ти кажа: нищо не може да надмине латинския, когато искаш да натриеш носа на хора, дето се мислят за по-добри от теб. Няколко пъти съм го използвал с отличен резултат.
– Тази твоя страна е напълно нова за мен – призна Робин, като с мъка овладяваше смеха си. – Аз бих могла да ти кажа, че никой джентълмен не може да ходи с високо вдигната глава, ако не е наясно с възпроизводството при овцете. Тогава сигурно щеше да хукнеш да получиш диплом и за това.
– Без да искам да засегна баща ти – подхвърли ухилен Страйк, – ако ти е нужен диплом, за да разбереш как се възпроизвеждат овцете, имаш по-големи ядове от колебания дали си джентълмен... Приложих латинския върху Шарлот при първата ни среща – добави той неочаквано и Робин спря да се смее, за да слуша. – Явно ме мислеше за някакъв дръвник, но ми обръщаше внимание, защото искаше да ядоса Рос, който беше дошъл на партито да я търси. Тогава двамата ходеха, бяха се скарали и тя се опитваше да предизвика ревност у него. Та всъщност тя учеше класическа литература – каза Страйк, когато тръгнаха по Сенат Хаус Пасидж. – Каза ми, че много обича Катул, очакваше да не съм го чувал, а аз ѝ рецитирах цялото му първо любовно стихотворение, посветено на Лесбия. Останалото е история: шестнайсет години мъки. И съвсем подобаващо, защото и Лесбия е разказала играта на Катул... Това ли е?
Пред тях се издигаше колежът Гонвил и Каюс с вход с арка и врата от черно ковано желязо, с орнаментирана бежова каменна фасада, отправящ предизвикателство към модерния свят в лицето на околните магазини. Три статуи на мъже от четиринайсети и шестнайсети век без усмивка на лицата се взираха към Страйк от нишите си. Зад портата се виждаше ширнала се яркозелена морава и други златистобежови сгради, които я заобикаляха. Онова, което приличаше на портиерска будка, беше празно. Нямаше следа от никакви хора.
– Заключено е – отбеляза Страйк, след като пробва вратата. – Повече от ясно. По дяволите.
Но тогава, още докато се взираха през пречките на портата, се появи азиатка малко над трийсетте с бели ленени панталони и тениска и чанта за лаптоп в ръка. Преди да се е изгубила от поглед, Страйк подвикна през заключената порта:
– Извинете? Ехо? Познавате Викас Бхардваж, нали?
Беше сигурен, че я имаше на снимката с Викас и неговите колеги, и наистина тя спря, като леко се намръщи.
– Да – отговори и приближи към портата.
– Ние сме негови приятели, минаваме оттук и решихме да го изненадаме – каза Страйк, – само че той не си вдига телефона. Случайно да знаете...?
Видя как погледът ѝ се премести към Робин и после отново се върна на него. Както и Страйк бе очаквал, присъствието на Робин явно я убеди, че той е безобиден.
– Били ли сте в апартамента му? – попита.
– Мислехме, че той е тук – обади се Робин.
– Не, не, той е в сградата „Стивън Хокинг“.
– О, вярно – промърмори Страйк и се престори, че е подразнен от себе си. – Той ми го беше казал. Много благодаря.
Тя им отправи кратка усмивка и отново се върна към колежа. Робин вече издирваше сградата „Стивън Хокинг“ на телефона си.
– Дотам е дълъг път. Струва си да се върнем при колата и да отидем с нея.
Това и направиха и след кратко пътуване с беемвето пристигнаха при модерна сграда във форма на буква S от бледосив камък, заобиколена от градина, в която цъфтяха големи рози сред обилна зеленина. Табелата съветваше посетителите да минат през портиерското помещение, но един дългокос мъж със сънлив поглед тъкмо бе отворил вратата на главния ход и Робин му подвикна:
– Извинете, ние сме приятели на Викас Бхардваж... Може ли да влезем с вас?
Дългокосият мълчаливо задържа вратата пред тях, после отмина и се скри от поглед.
– Не биваше да го прави – отбеляза Страйк, когато минаха покрай портрет на Стивън Хокинг. – Не се пускат хора така в сграда.
– Знам – отвърна Робин.
След нападението срещу нея в общежитието ѝ бяха затегнали предохранителните мерки, но хората все така оставяха вратите открехнати за приятелите си.
– Добре, това вече е по-благоприятно за инвалидни колички – посочи Страйк.
Подовете бяха гладки, коридорът, по който поеха, се извиваше плавно и на интервали се появяваха бели врати.