В далечния край на коридора висок и слаб бял мъж и ниска чернокожа жена разглеждаха нещо на стена.
– Няма имена по вратите – каза Страйк. – Да питаме тях. Ако не знаят, започваме да чукаме наред.
Когато чуха стъпките на Робин и Страйк, мъжът и жената бързо се огледаха. Израженията и на двама им бяха тревожни, почти уплашени.
– Знаете ли случайно коя е стаята на Викас Бхардваж? – попита Страйк.
– Тази е – каза жената и посочи вратата, до която стоеше.
На нея с големи букви бе напечатана бележка. Робин и Страйк успяха да я прочетат бързо.
Заминавам в Бирмингам.
Ще се върна в понеделник.
– Кои сте вие?
– Аз съм частен детектив – отвърна Страйк.
Робин добре разбра защо го каза. Нещо не беше наред, усещаше го. Страхът, изписан по лицата на двамата, бележката, осведомяваща, че Викас е на място, където те знаеха, че не е, беглата неприятна миризма, витаеща във въздуха и напомняща ѝ тази в някогашната стая на Джош и Еди в Норт Гроув, където в буркан се разлагаше мъртъв плъх. Сърцето ѝ запрепуска: то знаеше онова, което умът ѝ не желаеше да приеме.
– Предполагаше се да се срещнете с него ли? – попита Страйк уплашените хора.
– Да – каза жената.
– Някой отиде ли да доведе портиера?
– Да – отговори мъжът.
Никой от двама им не показа съмнение в правото на Страйк да задава тези въпроси. Това само по себе си бе потвърждение: двамата знаеха, че нещо никак не е наред.
– Той обикновено напечатани бележки ли оставя? – попита Страйк.
– Да – каза жената. – Но това не е обичайният му шрифт. Той винаги използва Комик Санс. Като шега.
– Не си вдига телефона – съобщи мъжът.
– Цял ден не отговаря – добави жената.
Зад тях прозвучаха забързани стъпки. Четиримата се обърнаха и видяха жена, руса и с очила, да тича към тях.
– Портиерът не е там – изрече тя задъхана. – Не мога да го открия.
– В жабката на колата имам връзка шперцове – каза Страйк на Робин. – Бихте ли отишли с нея? – обърна се към русата жена. – За да може да влезе отново в сградата?
Жената изглеждаше доволна, че я насочват какво да прави. Двете с Робин забързано се отдалечиха.
– Не сте ли повикали полицията? – попита Страйк мъжа.
– Дойдохме тук само преди десет минути – отвърна той вече силно уплашен. – Мислехме, че портиерът...
– Повикайте ги сега – нареди Страйк. – Когато отворя вратата, никой да не влиза, освен ако той не е още жив.
– О, господи – изплака жената и покри устата си с длан.
Мъжът извади телефона си и набра 999.
– Полицията, моля – продума с треперещ глас.
Сега Страйк разглеждаше бележката на вратата, без да я докосва. В горния ъгъл забеляза много бледо, едва видимо петно: овал като от палец в латексова ръкавица.
Тичащи стъпки и дрънчащи ключове възвестиха връщането на Робин и блондинката.
– Загрижени сме за наш приятел инвалид – обясняваше високият слаб мъж на полицията. – Не отговаря на телефона си и не отваря вратата... Да... Сградата „Стивън Хокинг“...
Страйк взе ключовете от Робин и след като опита два-три от тях, успя да отключи. Отвори вратата.
Писъкът на чернокожата жена бе оглушителен. Викас Бхардваж седеше на инвалидната си количка с лице към вратата и с гръб към бюрото и компютъра. Бялата му риза бе пропита от засъхнала кафява кръв, очите и устата му бяха отворени, главата му бе увиснала накриво, а гърлото му бе прерязано.
Пета част
При апекса влакната внезапно се извиват навътре към интериора на вентрикула и образуват така наречения вортекс.
Хенри Грей, хирург, Анатомията на Грей
85
Мислех, че сърцето и духът ми претръпнали са
за смъртта и за убийствената мъка.
Ейми Леви, Старата къща
Докато полицейските експерти още бяха заети на местопрестъплението, а линейката чакаше да откара трупа на Викас Бхардваж, Страйк и Робин бяха отделени от приятелите на Викас от полицията и отведени в малка като кутийка стая с един висок прозорец. Изглеждаше странна кръстоска между офис и килер с рафтовете с папки покрай едната стена, два стола и кофа с моп в ъгъла. Тук дадоха показания на униформен местен полицай с яркочервена коса, който не се и опитваше да скрие изпитваното подозрение към двама им и чиито въпроси относно връзката с шперцове на Страйк бяха агресивни.