Страйк даде ясно описание на участието на Викас в онлайн играта и умишлено спомена факта, че Разполовяване се бяха инфилтрирали в нея с надеждата това да ускори пристигането на хора, компетентни да се занимаят със случая, но тези подробности явно само подразниха още повече червенокосия полицай. В стаята влезе втори полицай с мобилен телефон в ръка. Червенокосият констабъл излезе от стаята, за да проведе разговор по него, а след десет минути се върна, за да каже на Страйк и Робин да останат по местата си.
Те седяха в стаичката още близо час, необезпокоени от никого освен от съкрушения портиер, който им донесе хладко кафе в пластмасови чаши.
– Доктор Бхардваж беше прекрасен човек – каза портиерът. – От най-добрите, които...
Гласът му пресекна. След като остави кафето на масата, си тръгна с ръка, притисната към очите.
– Горкият – тихо каза Страйк, когато вратата се затвори. – Той няма вина.
Робин, която си мислеше как никога няма да забрави образа на Викас Бхардваж със зейналата на шията му рана и видимите прерязани сухожилия и артерии, попита:
– Според теб за какво ни държат още тук?
– За да изчакаме пристигането на висшестоящите – отговори Страйк. – Надявам се да видим познати лица. Тъкмо затова споменах Разполовяване на тоя рижав фукльо.
През високия прозорец се виждаше късче черно небе, осеяно със звезди, преди вратата отново да се отвори и Страйк да зърне с облекчение дребната и гъвкава фигура на Анджела Даруиш.
– Отново се срещаме – отбеляза тя. Страйк понечи да стане, за да предложи на Даруиш един от общо двата стола, но тя поклати глава.
– Не, благодаря. Току-що прочетох показанията ви. И така, Бхардваж е участвал във вашата онлайн игра? Онази, инфилтрирана от Разполовяване?
– Не просто е участвал, бил е един от създателите ѝ – уведоми я Страйк.
– Знаят ли откога е мъртъв? – обърна се Робин към Даруиш.
– Приблизително от двайсет и четири часа – отговори Даруиш.
Робин си помисли, че тогава бездруго би било твърде късно, когато тя и Страйк бяха спрели за кафе на бензиностанцията край Кеймбридж.
– Тук има много охранителни камери – посочи Страйк, който ги бе забелязал на влизане. – Бих казал, че мястото е извънредно сигурно, само че идиотът, който ни пусна, очевидно има навика да отваря на непознати.
– Идиотът, който ви е пуснал, е доктор по теоретична физика – информира го Анджела Даруиш. – В момента го разпитват. Там е проблемът с комуналните сгради. Надеждни са само колкото най-малко съвестния по отношение на сигурността обитател. При все това не мисля, че ще се затрудним много с идентифицирането на убиеца. Както отбелязахте, навсякъде има камери. Някой трябва да е бил много отчаян да се отърве от горкия човек, та да рискува лицето му да се заснеме толкова много пъти.
– Имам чувството, че на камерата ще видите само маска от латекс – каза ѝ Страйк.
Липсата на реакция на Даруиш при тази му реплика го заинтригува.
– Ще се опитаме имената ви да не се появяват в медиите – каза тя. – Не ви трябва повече излагане на показ след онази бомба.
– Ще сме ви благодарни – отговори Страйк.
– Къде ще отседнете?
– Нямаме представа – каза Страйк.
– Когато имате, уведомете ни – поръча Анджела Даруиш. – Сигурно пак ще имаме нужда да поговорим с вас. Ще ви изпратя – добави тя. – Не се тревожете, гарантирах за вас пред полицията.
– Благодаря. – Страйк се изправи. Дясното му коляно отново пулсираше. – Рижавият господин май не ни хареса много.
– Шперцовете имат такъв ефект върху някои хора – отбеляза Даруиш с лека усмивка.
Когато се отправиха към улицата през тъмната градина, Робин видя паркирани полицейски коли. Групички студенти се бяха скупчили пред сградата, без съмнение ужасени от случилото се с човек от техните среди.
– Е, лек път и ни уведомете къде можем да ви открием – каза Даруиш, когато стигнаха до беемвето. Вдигна ръка за довиждане и после се отдалечи.
– Добре ли си? – попита Страйк, когато с Робин седнаха в колата.
– Нищо ми няма – отвърна тя, което не беше съвсем вярно. – А сега какво?
– Можем да отседнем у Ник и Илза – предложи Страйк не много убеден.
– Не можем. Тя е бременна. Не им трябват гости, дето да им докарат Разполовяване след себе си.
– Ако ти се шофира до Лондон, може да намерим хотел в близост до офиса, така че да имаме достъп до нещата ни, щом ни позволят да влезем. Но ако предпочиташ да нощуваме тук...
– Не – отсече Робин. Беше се наситила на Кеймбридж за дълго време напред. – Предпочитам да се приберем.