86
О, туй тревожно и изтощително търпение,
от жребия ми отредено...
Така при мен е. А вие как се справяте, приятели?
Кристина Росети, Втората половина на живота: Двоен сонет
Бруталното убийство на Викас Бхардваж, постъпил в Университета на Кеймбридж на шестнайсетгодишна възраст, чийто гений го бе направил доктор по астрофизика едва на двайсет и три и вече му бе спечелил международна награда за проучванията, вдигна оправдан шум в медиите. Робин изчете всички новинарски репортажи и се усещаше изпълнена с необяснима скръб за младия човек, когото изобщо не бе познавала. Нима бе нередно, питаше се, да намира убийството му особено ужасяващо, защото бе толкова умен и успял в своята област?
– Не – отсече Страйк на този ѝ въпрос по време на обяд два дни по-късно в кафето на хотел на Поланд Стрийт, където сега двамата бяха отседнали. Очакваха останалите от екипа да пристигнат за отдавна отлаганата работна среща лице в лице. Страйк реши, че си струва да се пожертват няколко часа наблюдение, за да се повдигне духът на хората.
– На драго сърце бих оставил Оливър Пек да го прегази влакът, ако това можеше да върне Бхардваж. Каква полза от Пек за когото и да било?
– Не мислиш ли, че това малко бие на евгеника? – подхвърли Робин.
– Само ако аз лично бутам простаци под влака – увери я Страйк. – Но тъй като не обикалям наоколо да убивам хора, които не харесвам, не мисля, че е грешно да призная как някои допринасят далеч повече от други за благото на света.
– Значи не си привърженик на принципа „смъртта на всеки човек ми отнема по нещо“? – попита го Робин.
– Нищичко не биха ми отнели кончините на някои мръсници, които съм срещал – отвърна Страйк. – Видя ли тази сутрин какво са казали близките на Бхардваж пред „Таймс“?
– Да – кимна Робин, без да споменава, че прочетеното я бе разплакало.
Освен че молеше за помощ при разкриване на убиеца му, семейството на Викас бе изразило огромната си и трайна гордост от гения, който не бе допуснал инвалидността да го спре по пътя му и за когото астрофизиката бе била целият му живот.
– Това ми попълни много празнини – каза Страйк.
– В какъв смисъл?
– За доктор по астрофизика е много необичайно да прекарва толкова време в онлайн игра. Но пък после научаваме, че е попаднал в Кеймбридж едва шестнайсетгодишен при все тежкия му недъг. Обзалагам се, че е бил адски самотен. Тази игра е била неговият социален живот. Вътре в играта не е било нужно да се изправя пред речевите и двигателните си проблеми. Вероятно е било облекчение за него да престане да бъде вундеркинд, а да е просто поредният фен, срещащ се с други фенове.
– И да е пръв приятел на Аномия.
– Да – кимна Страйк. – Това е интересен пункт, нали? С кого от останалите ни заподозрени би могъл най-вероятно да се сдружи Викас Бхардваж?
– И аз самата се питах това – каза Робин.
– Киа е хубава – посочи Страйк. – Мога да си представя как самотен младеж би искал да ѝ бъде най-добър приятел.
– Вярно – съгласи се Робин. – Но пък и Тим Ашкрофт би могъл да бъде приет за приятен млад мъж, ако човек не подозира за педофилските му наклонности.
– А от твоя запис установих, че Пиърс може да бъде много очарователен, когато поиска. Плюс, че той е познавал Ледуел и Блей. Живеел е с тях. Това би било примамливо за един фен.
Седяха мълчаливо известно време, после Страйк подхвърли:
– Слава богу поне, че на медиите още не им е просветнало за нашето присъствие там. Всичко добре ли мина в апартамента ти вчера?
– Да, нямаше проблем – отговори Робин.
След като бе се посъветвала с полицията дали е безопасно, тя се бе върнала за кратко у дома си да си вземе сак с чисти дрехи за хотела. През часа, прекаран в апартамента, поля леко клюмналия филодендрон и за един ирационален миг обмисляше да го вземе със себе си в хотела.
Робин подозираше, че състоянието ѝ при първото влизане в хотела – уморена след стотиците километри шофиране и съвсем неотдавна зърнала трупа на Викас Бхардваж, – може да ѝ бе създало предубеждение към него, но възприемаше стаята си със сив интериор като тясна, неуютна и бездушна. За разлика от Страйк, прекарваше почти цялото си време вътре, тъй като трябваше да учи за теста, на който Аномия щеше да я подложи след по-малко от седмица.
Съдружникът ѝ, от друга страна, посрещаше ситуацията абсолютно невъзмутимо. Покрай годините в армията бе привикнал често да сменя мястото на обитаване; предпочиташе пространство, което е чисто, свободно от много вещи и практично организирано. Да е тясно понякога му идваше добре, когато не носеше протезата си. Също така хотелът бе идеално разположен по отношение на това, че Страйк можеше да наблюдава ремонтните работи в офиса, а и защото знаеше отлично кое къде е в района.