– Направо си гениална, Елакот.
– Благодаря – отвърна тя и той не забеляза колко глух бе гласът ѝ, защото бе фокусиран върху задачата да не диша твърде тежко в телефона.
– Може да пратим Баркли да говори с нея, Глазгоу е негова територия – посочи Страйк.
– Да, и аз си го помислих – отвърна Робин, която също като съдружника си с мъка се опитваше да звучи естествено. – Ъъ... случи се и нещо друго.
– Моля, какво? – попита Страйк, защото в момента двуетажен автобус преминаваше с грохот покрай него.
– Току-що се случи и нещо друго – повтори по-силно Робин. – Получих обаждане, пренасочено от офиса. От човек, който каза, че ще ме убие.
– Какво?!
Страйк с мъка се добра до вътрешната страна на тротоара, далеч от трафика и минувачите и застана неподвижно вслушан, запушил с пръст другото си ухо.
– Шепнеше. Мисля, че беше мъж, но не мога да съм сто процента сигурна. Каза „Ще те убия“ и затвори.
– Ясно – изрече Страйк с тон, който колегите му в армията разпознаваха като нетърпящ възражения. – Стягай си багажа веднага. Трябва да се върнеш в хотел „Зет“.
– Не – отвърна Робин, която сега крачеше из малката си дневна, за да изразходва адреналина. – Тук съм по-добре. Алармата е включена, вратата е двойна...
– От Разполовяване знаят къде живееш, по дяволите! – гневно възкликна Страйк. Ама защо тя просто не изпълняваше каквото ѝ се казва?
– И ако сега са отвън – каза Робин, едва устояваща на желанието да надникне през завесите, – най-глупавото ще е да изляза сама.
– Не и ако долу те чака такси – възрази Страйк. – Кажи им, че искаш шофьор мъж. Помоли го да се качи горе да ти помогне с багажа, обещай му бакшиш за това усилие и вземи портативната си аларма, в случай е някой ти налети.
– Който и да беше, просто се опитва да ме сплаши...
– Това са шибани терористи, всичко, което вършат, е с цел да уплашат хората до смърт.
– Знаеш ли какво? – викна му Робин. – Никак не ми трябва точно сега да ми крещиш, ясно?
Той вече успяваше да чуе паниката ѝ и с усилие като онова, което го бе придвижило нагоре по последния повреден ескалатор, потисна дълбоко вкоренения инстинкт да крещи команди пред лицето на опасността.
– Прощавай. Ами добре. Щом ти не искаш да дойдеш в центъра, аз идвам при теб.
Да изкачи стълбите до мансардата си, за да приготви пътна чанта, после да се смъкне додолу и да пътува до Уолтъмстоу бе на последно място сред желанията му, но звукът от експлозията във външния офис още бе свеж в паметта му.
– Искаш да ми вмениш чувство на вина...
– Нищо не искам да ти вменявам – остро отвърна Страйк и отново закрачи, като куцаше по-силно отвсякога. – Приемам сериозно възможността някой от тези мръсници да е на свобода и да иска да очисти още една самонадеяна жена, преди цялата им организация да изчезне с гръм и трясък.
– Страйк...
– Не ми излизай... Мамка му! – изпъшка той, защото треперещият му крак поддаде. Олюля се, успя да се задържи прав и продължи да куцука.
– Какво стана?
– Нищо.
– Кракът ти – заключи Робин, тъй като чуваше накъсаното му дишане.
– Добре е – измърмори Страйк с лице и тяло, облени от студена пот. Мъчеше се да пребори вълните на гадене, които започнаха да го нападат.
– Страйк...
– Ще се видим след около...
– Никакви такива – изрече тя с тон на поражение. – Добре, ще се върна в хотела. Сега ще позвъня за такси.
– Ще го направиш ли?
Прозвуча по-агресивно, отколкото бе възнамерявал, но кракът му вече се тресеше силно всеки път, когато го натовареше, и той знаеше, че ще е късметлия, ако стигне изправен до вратата на офиса.
– Да, ще се обадя за такси, ще поискам помощ за багажа... всичко.
– Добре тогава – отговори Страйк и зави по Денмарк Стрийт, която бе пуста с изключение на женски силует в далечния ѝ край. – Щом си в таксито, обади ми се.
– Непременно. Скоро ще се чуем.
Тя затвори. Страйк се поддаде на импулса си да ругае полугласно при всяко стъпване с десния си крак и продължи с неугледна походка към вратата на сградата си.
Едва когато вече бе на десет метра от жената, разпозна Мадлин.
94
И ето че тогава повалих те,
два пъти те пронизах с нож и после още два.
Защото осмели се да свалиш короната си,
един от простосмъртните да бъдеш.
Мери Елизабет Колридж, Смъртоносна битка
– Пиян ли си? – подвикна тя, когато той се подпря на най-близката стена за равновесие.