– Не – отвърна ѝ.
Тя го приближи с несигурна стъпка и той видя, че за нея не можеше да се каже същото. Изглеждаше отслабнала след последното им виждане. Високите ѝ сребристи токове и къса рокля от метални халки подсказваха, че идва направо от парти или от празненство по повод издаване на книга, на музикален албум, пускане в продажба на козметичен продукт или изобщо от място, където хората отиваха, за да бъдат видени, снимани и убеждавани, че са значими.
– Искам да говоря с теб – изрече тя със завален глас. – Просто да говоря с теб, по дяволите.
Страйк изпитваше силна болка, душата му бе стегната от непоносима тревога и гняв след разговора с Робин и единственото му желание бе тази сцена да приключи възможно най-бързо.
– Слушам те – изпъшка.
– Ти, проклет негоднико!
Тя леко се олюля. Малката чанта, висяща от рамото ѝ на верижка, зееше отворена.
– Хубаво – отвърна Страйк. – Това ли беше?
– Мамка ти! Дяволите да те вземат! Исках да ти напиша писмо, но после си казах: не, ще го чуе лице в лице. Дир... директно! Ти, проклет, мръсен лъжец!
Въпреки всичките си тържествени решения по време на придвижването си Страйк извади цигарите от джоба си. След като Бог му погаждаше такъв гаден номер, всички сделки отпадаха.
– Доброто момче, а? – процеди подигравателно тя. – Големият герой.
Той запали, всмукна дълбоко от цигарата и издиша дима.
– Не помня да съм претендирал, че съм което и да било от двете.
– Ама го направи! Да, направи го, мамка му! Използваше ме през сичкото... през всичкото време. Получи каквото искаше, нали! – кресна тя и акцентът ѝ от Ист Енд бе силно изявен.
– Искам единствено – заговори Страйк, докато пушеше и гледаше надолу към нея – да си легна в леглото и да бъда оставен на...
– Проклет негодник!
Тя го удари с всичка сила в гърдите. Той отстъпи назад. Тя почти изгуби равновесие, олюляна на високите си токове. От чантата ѝ падна червило и се изтъркаля нанякъде.
Страйк направи опит да я заобиколи, но тя го сграбчи с две ръце за ръкава и избъбри:
– Използваше ме и знам точно защо...
С чувство за дежавю Страйк се опита да изтръгне ръката си от хватката ѝ и запалената му цигара падна на земята.
– Гаден използвач, проклет паразит...
– Защо не идеш да поизтрезнееш? – продължи той да се мъчи да се освободи, без да ѝ счупи пръстите. – Вземи по-добре ми изпрати онова писмо.
Лявата ѝ ръка още стискаше ръкава му, а с дясната тя го заудря по гърба. Той се извърна и улови и нея.
Отново видя на лицето ѝ озъбената усмивка като във вечерта на рекламното ѝ събитие на Бонд Стрийт.
– „Не говори за баща ми!“... Ама си същият като него, само дето не си толкова успял... Уж не искаш публика... публичност... ама чукаш само прочути... и си мислиш, че вече си я спечелил, нали?
– Престани да се излагаш – каза Страйк, като все още се опитваше да се освободи, без да я нарани.
– Аз ли се излагам? Всички знаят как тя се влачи с Ландън Дормър! А ти тичаш да я спасяваш! Да не мислиш, че иска теб?
– Иска ме, да – отсече Страйк, на когото се бе притекъл на помощ инстинктът за жестокост, събуждащ се у всеки разгневен любовник. – Точи лиги по мен! Но аз не искам нито едната от двете ви, така че защо не се помъчиш да откриеш капка достойнство и не...
– Мръсник! Проклет мръсник! Влизаш в живота ми... в живота на Хенри...
– На Хенри изобщо не му пука за мен, нито пък на мен за него...
– Всичко е било заради нея, нали? Да я накараш да ревнува...
– Добре, вярвай на Шарлот... пий още едно питие...
– Имам интервю с „Мейл“ следващата седмица... Ще им кажа...
– О, това е висока класа, да ме заплашваш с проклети...
Тя се извъртя в ръцете му и го ритна с всичка сила. Страйк усети как токът ѝ се заби в бедрото му, отстъпи назад, а здравият му крак се подхлъзна на изтъркалялата се гилза с червило и с болезнен вик той се стовари по гръб, тазът му се удари в бетона, а след него и тилът му дрънна в него.
За няколко секунди му се струваше, че ще повърне. Претърколи се и се опря на колене и длани в опит да се надигне, без да го е грижа дали тя ще продължи да го рита. Бе повлечен във водовъртеж от болка, отрязаният му крак подскачаше в спазми, ставата му крещеше за милост.
Някъде над него тя редеше умолителни думи. Той не ги различаваше, искаше тя да изчезне, да се махне завинаги. С крайчеца на окото си я видя да коленичи до него, вече разплакана.
– Корм...
– Изчезвай – изграчи дрезгаво той, а протезата му, прикрепена към подскачащия на тласъци крак, стържеше по земята. – Махай се. Да те няма.