– Аз не исках...
– Върви си.
Тя с мъка се надигна.
– Корм, моля те... нека ти...
– Махай се!!!
Тя все така плачеше, но след малко – с еднаква сила можеше да са изтекли секунди или минути – чу несигурните ѝ стъпки да се отдалечават към Чаринг Крос Роуд. Когато съвсем заглъхнаха, той се опита да се изправи, но десният крак категорично отказваше да поеме тежестта.
Докато пълзеше към вратата на сградата, попадна на още горящата цигара, взе я и я пъхна в устата си. Като влачеше зад себе си крака с протеза, стигна до прага, успя да се докара до седнала позиция върху него, дръпна от цигарата и се облегна на черната врата.
Усещаше нощния въздух студен върху мокрото си лице, звездите над Лондон бяха замъглени както винаги над големия град и той изживя един от онези моменти на съчетана обърканост и прозрение, които сполитат пияните и отчаяните. Плоското лице на Ясмин Уедърхед се преля с изкривената усмивка на Мадлин и той си помисли за досието с убедителни лъжи, довело до убийство и парализа, за ненаписаното писмо с обвинения, което можеше да изгори, без да е прочел.
И тогава, на стъпалото пред офиса си, докато се питаше дали нямаше да му се наложи да спи тук, където седеше, нещо изплува от подсъзнанието му и премина в активната му мисъл. Всяка жена, която се бе надявала да си създаде съвместен живот с него, се бе оплаквала все от същото: че нещо твърдо и непроницаемо в мозъка му оставаше навеки в царството на решаване на загадки без значение какво се случваше наоколо му. В действителност една-единствена жена не бе мрънкала срещу това...
Телефонът зазвъня в джоба му и той го извади.
– В таксито съм – съобщи Робин.
– Чудесно – отговори Страйк, като още пушеше.
– Май нямаше никой отвън. Явно ме гони параноя.
– Пратиха ни бомба. Не те гони параноя.
– Как е кракът ти, Корморан?
– Прецакан – отвърна Страйк. Нямаше смисъл да лъже повече. Съмняваше се, че скоро ще е в състояние да ходи нормално. – Но пък има и нещо добро, току-що ми хрумна, че май имаме следа.
95
Ала тъй мрачно е това тук място
и прекалено тихо. Без образ и без звук един –
поражда ужас, събужда страх непоносим.
Ударите на сърцето само за кратко траят.
Сякаш настъпил е на битието краят.
Шарлот Мю, Магдалена в църквата
Чат в играта между създател и модератор
на Играта на Дрек
<Модераторски канал>
<11 юни 2015 г. 00: 15 ч.>
<Присъства: Червей28>
>
<Аномия се присъединява към канала>
>
Червей28: О, боже мой, най-после!
Червей28: Чудех се къде са всички.
Червей28: Тази вечер Хартела трябваше да е модератор заедно с мен.
Аномия: Тя напусна. Няма да се върне.
Аномия: Току-що ме уведоми.
Червей28: Какво?!
Червей28: Защо би напуснала???
Аномия: Защото е шибана предателка.
Аномия: Ще ти пратя две снимки и искам да ги разгледаш внимателно.
>
<Аномия иска да ти изпрати файл>
<Натисни alt+y, за да приемеш файла>
>
>
>
Червей28: Кои са тези хора?
Аномия: По дяволите, чак толкова ли си глупава? Прочети надписите.
Аномия: Срещала ли си някого от тях?
>
>
Червей28: Не.
Аномия: Сигурна ли си?
Червей28: Да.
Аномия: Може да са били под прикритие. Да са носили перуки или нещо друго?
Червей28: Не, никога не съм ги срещала.
Аномия: Лъжеш ли ме?
Червей28: Не.
Червей28: Защо питаш дали съм ги срещала?
Аномия: Наети са да открият кой съм.
Аномия: Защото „Мавърик“ искат да закрият играта.
>
Аномия: Защо не казваш нищо?
Червей28: Просто съм шокирана.
Аномия: Криеш ли нещо?
Червей28: Не, разбира се.
Аномия: Дано е така.
Аномия: На хората, които крият от мен, им се случват лоши неща.
Червей28: Знам, че се шегуваш, но не говори така.
Аномия: Да не би да ме учиш какво да правя?
Червей28: Просто не харесвам такъв тип шеги.
Аномия: Ще разбереш, че не се шегувам, като видиш какво ще се случи с тези двама детективи.