– Значи съм бреме върху собствената си шибана агенция, а?
– Не изкривявай думите ми, много добре разбираш какво ти казвам.
– Да, че съм сакат нещастник на средна възраст, когото предпочиташ да оставиш в колата...
– Кой е споменал възрастта ти?!
– ...докато ти весело се завреш в...
– Весело?! Няма накъде да си по-пренебрежителен!
– ...в шибана засада...
– Отчела съм го като вероятност и...
– О, отчела си го значи? И това ще те спаси от нож в гърлото още с влизането ти...
– Да му се не види, Страйк! – кресна Робин и удари с две ръце по волана, като най-сетне пусна на воля цялото натрупано напрежение. – Не искам да се убиваш! Ясно ми е, че се чувстваш... непълноценен, като си с патерици...
– Не, никак не се чувствам така...
– Говориш за честност, но ето че ти не си честен. Нито със себе си, нито с мен. И знаеш ли защо ти казвам това? Защото не искам да те изгубя! Сега доволен ли си?
– Не, никак дори не съм доволен – механично избъбри Страйк, което беше едновременно вярно и невярно: в една заточена надалеч част на съзнанието си той бе регистрирал думите ѝ и те повдигнаха тежест, която почти не бе осъзнавал, че носи. – Мисля, че си имаме работа с проклет сериен убиец...
– И аз мисля същото! – заяви Робин, вбесена, задето не бе имало реакция на думите ѝ, които ѝ бе струвало много да изрече гласно. – Но аз познавам Зоуи, а ти не!
– Познаваш я? Веднъж си разговаряла с нея по път за двайсет минути...
– Понякога двайсет минути стигат! Тя беше ужасена по телефона преди малко и мисля, че не защото Аномия е държал нож, притиснат към шията ѝ, а защото се кани да предаде Аномия! Знам, че ме мислиш за въздухарка, която „весело“ влиза в опасни ситуации...
– Не мисля така – отсече Страйк. – Изобщо не.
В купето на беемвето настана мълчание. Страйк обработваше чутото преди малко. Не искам да те изгубя. Би ли изрекла жена това към човек, в какъвто в най-мрачните си моменти той се боеше, че се е превърнал? Инвалид, четиресетгодишен дебелак, еднокрак, закоравял пушач, в пълна заблуда относно своята привлекателност и компетентност, въобразяващ си, че още е онзи надарен боксьор аматьор с плосък корем, завъртял главата на най-красивата жена в Университета на Оксфорд.
Но Робин никак не се чувстваше успокоена; тъкмо обратното, усещаше се уязвима и разголена, защото бе изрекла гласно онова, което се бе мъчила да спотаява толкова дълго време, и се боеше, че Страйк е чул в думите ѝ нещо повече от опасение у нея, че той може да пострада фатално при изкачването на бетонното стълбище в сградата на Зоуи. Изпитваше страх, че той се досеща за болката ѝ при мисълта за Мадлин, отгатва желанието ѝ за интимност, докато сама се мъчеше да се убеди, че няма такова.
След няколко минути тя заговори отново, като се мъчеше гласът ѝ да звучи спокойно и разумно.
– Ти си агенцията. Аз бих била нищо без теб. Никога не съм ти казвала да спреш, за да си починеш, да престанеш да пушиш, да се храниш по-разумно. Не беше моя работа, но сега ти го превръщаш в моя работа. Нося алармено устройство в чантата си. Ако има някой у Зоуи, ще се погрижа да го осведомя, че не съм дошла сама. Изглеждаш достатъчно заплашителен дори седнал в колата. Който и да погледне през прозореца, доста ще се замисли, преди да реши да ми стори нещо, като знае, че ти си отвън. Но няма как да се качиш по онези стълби, без да се изложиш на голям риск, и ако някой ни нападне, ще съм повече разтревожена за теб, отколкото за себе си.
Страйк не отговори нищо, защото изпитваше онова толкова унизително чувство на осъзнаване на собственото лицемерие и заблуда. Ако се стигнеше до нападение с нож, щеше да бъде по-малко от безполезен.
– Наистина ли си носиш аларменото устройство?
– Да – отвърна Робин и зави по Джънкшън Роуд. – Защото не съм някоя наивна безумка...
– Никога не съм те мислил за такава... Добре, ще остана в колата. Но ми се обади веднага, щом си вече там. Ако не те чуя до пет минути, идвам горе.
– Добре – съгласи се Робин.
Отминаха магазин за детски играчки и подобната на клин ъглова сграда на Зоуи вече беше пред тях. Робин вкара беемвето в Бруксайд Лейн и паркира.
– Докато съм там, можеш да прегледаш материалите за Лепинс Дисайпъл – каза тя, взе пластмасовия джоб от задната седалка и му го подаде. – Снощи отделих доста време на това. Бих искала да знам, че някой го е прочел.
Докато тя откопчаваше колана си, Страйк поръча:
– Само бъди предпазлива, чу ли?