Робин вдигна месинговата саксия и с все сила я стовари в тила на Гюс. Той се олюля, навсякъде се посипаха парчета кактус и пръст и тогава двамата мъже го сграбчиха. Единият хвана ръката, държаща мачетето и я прекърши с коляно, тъй че ножът падна на пода, а другият стисна врата на Гюс и го тръшна по лице на земята.
– Повикайте линейка – задъхано продума Робин. – Намушкал е майка си...
– Вече повикахме – отвърна мъжът с пижамата, който сега бе притиснал с колене борещия се Гюс. – Пронизал е човек долу до входната врата.
– Аз съм лекар – каза другият мъж и бързо влезе в банята.
Но Робин вече тичаше надолу по стълбите, като прескачаше стъпала и се блъскаше в стените. Аларменото устройство продължаваше да пищи откъм дневната, която тя отмина на бегом и се втурна към долното антре, където Страйк седеше подпрян на окървавената зад него стена, притиснал ръка към гърдите си.
– О, боже мой, Страйк...
Когато тя коленичи до него, той изрече с мъка:
– Май... ми прониза... белия дроб...
Робин скочи, отвори вратата към стаята на Гюс и се втурна вътре да потърси нещо, което да притисне към гърба на Страйк. Усети гадна воня: беше място, където не влизаше никой освен обитателят му, и където навред се валяха мръсни дрехи. Тя грабна един суитшърт, хукна обратно при Страйк и го дръпна напред, за да може да притисне тъканта силно към горната част на гърба му.
– Какво... се случи?
– Иниго е мъртъв, Катя е намушкана, Флавия е добре! – бързо изрече Робин. – Не говори... Ти ли пусна вътре онези двама мъже?
– Мислех... че не искаш... да говоря.
– Можеше да кимнеш! – скара му се тя. Усещаше топлата му кръв да се просмуква в суитшърта. – О, слава богу!
На улицата най-сетне се появиха святкащи сини светлини. Все повече съседи се струпваха около къщата, в която аларменото устройство на Робин продължаваше да пищи. Полицаи и парамедици дотичаха по пътеката покрай падналия сред куп строшени стъкла женски бюст.
Кода
Сърцето продължава да нараства на тегло, на дължина, на ширина и дебелина до късен период в живота: това нарастване е по-изразено при мъжете, отколкото при жените
Хенри Грей, хирург, Анатомията на Грей
107
О, тази щуротия на сърцето, нежна и глуповата,
която всява смут и раздвоение в главата!
Иска да литне смело чак до небесата,
но нито там е, нито твърдо на земята.
Залутана е, все убягва ѝ решение,
ала не гасне невъзможното ѝ въжделение.
Кристина Росети, Втората половина на живота: Двоен сонет
– Никотинови лепенки... грозде... банани... ядки... овесени блокчета... – заизрежда Робин.
– Ти сериозно ли?
– Каза ми, че искаш здравословни храни – припомни Робин и вдигна глава над пазарския плик.
– Да бе, знам – въздъхна Страйк.
Бяха минали пет дни, откакто Аномия бе извлечен борещ се и с белезници от дома на родителите си, но това бе едва второто посещение на Робин при болничното легло на съдружника ѝ. Луси, сестрата на Страйк, и чичо му Тед бяха постоянно присъствие в разрешеното време, а Робин подозираше, че и Мадлин е редовна посетителка. Отчаяно копнееше да разговаря със Страйк, но единственото ѝ предишно посещение се оказа неудовлетворително, защото той бе натъпкан с морфин и вследствие на това замаян и сънлив. Чувството ѝ за вина и тревогата ѝ бяха засилени от непогрешимата студенина в гласа на Луси, когато се обади да ѝ съобщи, че Страйк иска да я види отново този ден. Очевидно Робин не бе единствената, укоряваща себе си за сполетялото Страйк. Почуди се защо Луси или Мадлин не биха могли да отнесат продуктите, за които той ѝ прати списък в съобщение по телефона, но бе преблагодарна, че ѝ е разрешено да стори нещо за него, тъй че не повдигна въпроса.
– А също и черен шоколад, защото не съм безчовечна.
– Ето това вече е приказка... Ама пък черен?
– За теб е по-добър. Има антиоксиданти. По-малко захар. И Пат настоя да ти направи плодова торта.
– Винаги съм харесвал тази жена – отбеляза Страйк, докато наблюдаваше как Робин вади увития във фолио пакет и го поставя на нощното му шкафче.
Всеки от четиримата мъже в малкото отделение имаше посетители този следобед. Двамата възрастни пациенти, претърпели някакви неизвестни за Страйк операции, разговаряха тихо с близките си, но мъжът, който се съвземаше след инфаркт на възраст едва трийсет и три, току-що бе убедил приятелката си да се разходят и Страйк знаеше, че се надява да изпуши цигара на спокойствие. Миризма на тютюнев дим неизменно съпътстваше съседа му по легло на връщане от тези разходки и припомняше на Страйк навика, който той бе решил да откаже завинаги. Дори строго бе посъветвал младия мъж, че не е редно да пуши след прекаран инфаркт. Страйк бе съвсем наясно за безсрамното си лицемерие, но подобна назидателност от позицията на праведен бе единственото удоволствие, на което можеше да се отдаде в момента.