В последвалото мълчание се чу как добави:
— Още една от многото истории в нашия безжалостен град. Шах на кралицата ти, ако не греша…
XIII
Още с първия тънък ситен есенен дъждец Маунтолив се озова обратно в Кайро за зимния сезон, без да е готов с някакво съществено решение по отношение на политиката си; от Лондон мълчаха относно разкритията в прощалното писмо на Пърсуордън и вместо да го разкритикуват за слабостите или щателно да проучат въпроса, те очевидно предпочитаха шефът на мисията да се заеме с изказването на съболезнования, след като неговите подчинени са се оказали хора със съмнителни достойнства. Може би тамошното настроение си проличаваше най-добре в дългото и помпозно писмо, с което Кенилуърт се беше престрашил да обсъди трагедията, изказвайки уверението, че всички „в министерството“ били опечалени, но не и изненадани. Защото винаги са смятали Пърсуордън малко outre103, нали така? Очевидно, че подобен изход е бил отдавна очакван. „Неговият чар — пишеше Кенилуърт с величествения си прозаичен стил, запазен за онова, което се наричаше «умерена преценка» — не можеше да прикрие проявите му на умствено помрачение. Не искам да се разпростирам в подробности от личното му досие, което ти бях предоставил. In Pace Requiescat104. Но ние добре разбираме лоялността, с която пренебрегна всички изказани опасения, за да му дадеш още една възможност в посолството, което вече намираше обноските му непоносими, а схващанията му — необосновани.“ Маунтолив взе да нервничи, докато четеше; въпреки това по някакъв нерационален начин отвращението му се смесваше с призрачна утеха, защото много добре виждаше, че зад тези размисли се спотайваха сенките на Несим и Жюстин, двамата закононарушители.
Ако поначало нямаше желание да напусне Александрия, това се дължеше предимно на неразрешения проблем с Лейла, който продължаваше да не му дава мира. Боеше се от новите подозрения, които му се налагаше да обмисли, по отношение на нея и евентуалното й участие в конспирацията — ако изобщо беше конспирация. Чувстваше се като престъпник, който носи у себе си вината за някое все още неразкрито деяние. Дали нямаше да е по-добре да й се натрапи — един ден да пристигне неканен в Карм Абу Гирг и да я приласкае така, че тя да му признае истината? Не, не можеше да си го позволи. Тук вече нервите му нямаше да издържат. Отклони мислите си от зловещото бъдеще и с безброй въздишки взе да си стяга багажа, като възнамеряваше отново да се потопи в хладния поток на светските мероприятия, за да разсее ума си.
За пръв път досадата на официалните задължения му се стори почти приятна, дори примамлива. Задачите започнаха да му изглеждат едновременно като залъгалка и болкоуспокояващо. Следваше цялата програма от забавления с почти опияняващо внимание и съсредоточеност. Никога преди не беше излъчвал толкова много пресметнато очарование, такова внимание към очевидни дреболии, които беше превърнал в любимо занимание. Цяла колония досадници започна да му изпраща покани за какво ли не. Много скоро хората забелязаха колко се беше състарил, и то за кратко време, и обикновено приписваха промяната на неспирния водовъртеж от удоволствия, на които се беше отдал с ненаситен и нестихващ копнеж. Каква ирония! Популярността му се разстилаше около него във все по-широки вълни. Но сега взе да му се струва, че зад красивата апатична маска, с която гастролираше пред света, няма почти нищо освен ужас и несигурност, които представляваха нещо съвършено ново. Откъснат по този начин от Лейла, той се чувстваше отхвърлен, като сирак. Всичко, което му оставаше, беше горчивият опиат на задълженията, към които отчаяно се придържаше.
На сутринта се събуди от звука на завесите, които икономът му беше дръпнал бавно и почтително, както се вдига завесата пред гроба на Жулиета. Поиска вестниците и взе да ги поглъща жадно, докато похапваше разсеяно от подноса със закуската, отрупан с неговите любими лакомства, към които животът му го беше пристрастил. Но ето че се подразни от почукването по вратата, което оповестяваше появата на неговия млад и брадат трети секретар, който трябваше да му докладва за предстоящите срещи и други подробности от работния му ден. Горещо се надяваше денят му да се окаже пълен, защото в редките случаи, когато ангажиментите му се свеждаха до един-два, ужасно се измъчваше. Докато лежеше, облегнат на възглавниците си с прикрито нетърпение, Донкин започна да му чете дневната програма с вид на човек, който тържествено рецитира Символа на вярата. Колкото й скучно да звучаха тези официални задължения, в ушите на Маунтолив отекваха с нотката на приятно обещание или рецепта срещу скуката и безпокойството. Слушаше като захласнат — с нетърпение и нещо като похотливост — гласа, който декламираше: