Ако в този момент самият той беше безсилен, какво можеше да се каже за другите? Като посърнали проекции на болно въображение, те приличаха на лишени от смисъл и изпразнени от пълнеж дрехи; само се разместваха и заемаха различни позиции в тази безцветна драма за сблъсъка на воли. Несим, Жюстин, Лейла бяха придобили призрачен вид като съновидения, действащи в свят, населен от безизразни восъчни фигури. Вече не усещаше дори това, че най-малкото им дължи любов. Най-вече мълчанието на Лейла го караше да мисли — все по-отчетливо и уверено — за вината й и нейното съучастие.
Есента преваляше, но по нищо не личеше, че Нур се е задействал. Каналите на посолството в Кайро с Лондон се бяха задръстили от дълги и все по-дълги телеграми, пълни с проницателните натяквания на умове, опитващи се да повлияят на операцията, за която Маунтолив беше вече наясно, че не е просто шанс, а негова съдба. Този пръв голям урок, който професионалният живот се канеше да му даде, беше твърде интересен, макар и по доста парадоксален начин. Защото извън очертания периметър на личните си страхове и колебания той можеше да наблюдава цялото развитие на делата с концентрирано внимание, с опасения, но и с възхищение. Ето че в очите на Нур вече беше заприличал на някаква досадна мумия, дори се срамуваше от онази натруфена, купена на старо униформа, на чието великолепие очевидно разчиташе, за да сплаши и предупреди министъра. Възрастният мъж преливаше от трескаво желание да му угоди, приличаше на маймуна, която подскача въодушевено в края на веригата. Но какво можеше да направи той? Подкрепяше съшитите си с бели конци извинения с гримаси и толкоз. Разследването, възложено на Мемлик, не беше приключило. Най-важното е да се докаже истината. Все още се работи по следи. И така нататък.
Маунтолив направи нещо, което никога преди това не си беше позволявал в професионалния живот — целият пламнал, взе да удря с юмрук по прашната маса помежду им, уж с приятелско раздразнение. С изражение на буреносен облак заплаши със скъсване на дипломатическите отношения. Стигна дотам, че да препоръча Нур за награждаване с орден… тъй като си даваше сметка, че това е последната му надежда. Но напразно.
Да, огромната умислена фигура на Мемлик на фона на дневната светлина, който обещаваше всичко, но не изпълняваше нищо, непоклатим, невъзмутим и зловреден. И двамата се притискаха един друг, вече извън допустимите граници на любезното спазаряване: Маскелин и върховният комисар притискаха Лондон за бързи действия; Лондон, пълен с високостоящи пуритани, притискаше Маунтолив; Маунтолив притискаше Нур, като по този начин му създаваше усещане за некадърност, защото и той беше безсилен да се справи с Мемлик без помощта на краля; но кралят беше болен, много болен. В дъното на тази пирамида седеше дребната фигура на министъра на вътрешните работи с безценната си колекция от издания на Корана, заключена в прашни шкафове.
Принуден въпреки всичко да поддържа дипломатическия натиск, Маунтолив беше като обзет от сковаващо чувство на безплодност, докато седеше (като някой застаряващ jeune premier111) и изслушваше потока от извинения на Нур, отпиваше от церемониалното кафе и се взираше в тези древни умоляващи го очи.
— Но какви повече доказателства искате, паша, от кореспонденцията, която ви предоставих? — Ръцете на министъра се разперваха широко встрани, погалваха въздуха между тях, като че го мажеха с крем. Излъчваше отстъпчивост и замазваше всичко с примирение като някакъв мехлем.
— Нали и той трябва да разследва въпроса? — изграчи безпомощно. — Преди всичко има повече от един Хоснани — додаде в своето отчаяние. Навън-навътре, набръчканата като на костенурка глава се показваше и прибираше на равни интервали като махало. Маунтолив пъшкаше вътре в себе си само при мисълта за онези дълги телеграми, които го заливаха една подир друга, безкрайни като свинска тения. Образно казано, за момента Несим беше успял да се вклини много удобно между различните си противници, така че никой не можеше да го хване натясно — поне засега. Тоест играта беше възпрепятствана.