На по-малко от осемстотин метра от стола, в който се беше проснал Мемлик, от другата страна на кафеникавото течение на Нил, седеше Маунтолив, приведен над писма и документи. Върху лъснатото бюро пред него се виждаше голяма, пищно изписана покана, в която се казваше, че ще се радват на присъствието му на едно от големите светски събития на годината — организирания от Несим ежегоден лов на патици в езерото Мареотис. Подпря я върху мастилницата, за да я прочете още веднъж с изражение на краткотраен упрек.
Но имаше и едно друго, далеч по-важно писмо. Дори след толкова дълго мълчание той можеше да разпознае нервния почерк на Лейла върху разчертания плик, който ухаеше на кипарис. В него откри страница, откъсната от тетрадка, с хаотично нахвърляни думи и фрази, сякаш на бърза ръка.
„Дейвид, заминавам в чужбина против волята си, може би за дълго, може би за кратко, не мога да кажа. Несим настоява. Но трябва да те видя, преди да тръгна. Трябва да събера кураж и да се видим вечерта преди отпътуването. Бъди там, не ме разочаровай. Има нещо, което трябва да те питам, и нещо, което да ти кажа. «Онази работа!» Нямах никаква представа за нея до деня на карнавала, кълна се; сега само ти можеш да спасиш…“
Писмото продължаваше разхвърляно, объркано. Маунтолив усети странна смесица от чувства — неясно облекчение, което сякаш пърхаше в периферията на негодуванието му. След толкова дълго време тя все пак щеше да го чака по мръкнало близо до „Оберж Бльо“ в стар конски файтон, малко встрани от пътя под палмите! Планът й издаваше нейното някогашно, развихрено въображение. Неизвестно защо, Несим не биваше да знае за тази среща — защо ли би могъл да е против? Но информацията, че поне тя е нямала никакво участие в организираната от сина й конспирация — виж, това го изпълни с облекчение и нежност. Защото през цялото време беше гледал на Лейла като на враждебно продължение на самия Несим и се беше мъчил да я намрази! „Скъпата ми Лейла“ — промълви на глас и поднесе плика към носа си, за да вдиша аромата на кипарис. Вдигна телефона и взе тихичко да нарежда на Еръл:
— Предполагам, че цялата канцелария на мисията е поканена да участва в организирания от Хоснани лов? Така ли е? Съгласен съм, не му липсва дързост, особено в момента… Аз, разбира се, ще трябва да откажа, но бих искал вие, момчета, да приемете и да му поднесете моите извинения. В името на благоприличието, уж всичко е наред. Ще го направите ли? Благодаря. И още нещо. Вечерта преди лова ще замина по лична работа и ще се върна на следващия ден — по всяка вероятност ще се разминем по пътя през пустинята. Напротив, радвам се, че вие ще имате шанса да отидете. Разбира се, приятен лов!
Следващите десет дни преминаха в нещо като сън, пронизван на пресекулки от бодежите на реалността, която вече не му действаше като опиат или развлечение, предназначено да измами нервите му; задълженията му се превърнаха в мъчителна досада. Когато се поглеждаше в огледалото в банята, подлагайки лицето си под бръснача с неподправено отвращение, той наистина се чувстваше безкрайно изтощен и използван. Слепоочията му бяха силно прошарени. Някъде откъм стаите на прислугата с леки изпращявания радиото свиреше мелодията на онази стара песен, която беше подлудила цяла Александрия това лято: „Jamais de la vie“. Вече я ненавиждаше. Тази нова епоха — преддверие на ада, пълно с разпръснатите фрагменти на навик, задължения и обстоятелства — го изпълваше с угнетително нетърпение, ала под всичко това усещаше как се съвзема, как се готви за дългоочакваната среща с Лейла. По някакъв начин тя щеше да определи не толкова физическото осезаемо значение на неговото завръщане в Египет, колкото душевното, разклатило вътрешния му живот. Божичко! Нямаше навика да се изразява толкова тромаво, но как иначе да изкажеш подобни неща? У себе се усещаше нещо като бариера, която трябваше да преодолее, нещо като пубертет на чувствата, които трябваше да възмъжеят.
Пое по неравната пустиня в колата със знаменцето, тихото свистене на студения двигател го зарадва с песента си, както и цвиленето на вятъра в страничните прозорци. Беше минало доста време, откакто за последен път беше пътувал сам през пустинята, и това му напомни за по-отдавнашни и по-щастливи излети. Докато препускаше през неподвижния бял въздух с повече от шейсет километра в час, взе тихичко да си тананика припева на „Jamais de la vie“, въпреки че го ненавиждаше.
112
Никога, за нищо на света,/ никога в нощта,/ когато сърцето прелива от тъга… (фр.) — Б.пр.