Изруга, загаси радиото, прекъсна гласа му и продължи да кара навъсено срещу слънцето, което взе да поляга върху сенчестите хълбоци на дюните.
Пристигна за рекордно кратко време, спря пред посолството, където попадна на Еръл и Донкин; товареха старата туристическа кола на последния с всевъзможните такъми на професионалния лов — калъфи с ловджийски пушки, паласки, бинокли, термоси и плоски манерки. Тръгна бавно и засрамено към тях. Двамата го поздравиха радушно. Щяха да тръгват за Александрия по пладне. Донкин беше превъзбуден и много щастлив. Същата сутрин във вестниците имаше новини, че кралят е вече в добро здраве и че от края на седмицата ще открие аудиенциите си.
— Сър — обади се Донкин, — сега е шансът на Нур да принуди Мемлик да се размърда. Ще видите. — Маунтолив кимна вяло. Новината му прозвуча кухо, тъпо, беззвучно и безцветно, сякаш нищо не значеше. Вече не го интересуваше какво ще се случи. Решението му да иска преместване и ново назначение като че го беше освободило от по-нататъшна лична отговорност по отношение на собствените му чувства.
Пое мрачно към резиденцията и поръча да му донесат закуската във всекидневната. Беше много раздразнителен и разсеян. Звънна да поиска пощата, за да види дали има някакви лични писма в нея. Нямаше нищо интересно: едно дълго бъбриво писмо от сър Луис, който щастливо се припичаше на слънце в Ница, пълно със забавни приятелски клюки по адрес на общи познати. Освен това за край писмото съдържаше и неизменния анекдот, типичен за един raconteur116: „Надявам се, скъпо момче, че униформата още ти става. Сетих се за теб миналата седмица, когато се видях с Клодел117, френския поет, който е бил също така и посланик, защото той ми разказа великолепен анекдот по повод неговата униформа. Случило се по времето, когато бил на служба в Япония. Един ден излязъл на разходка, но като обърнал глава назад, видял, че цялата резиденция е лумнала като платно, засияла от непотушими пламъци. Семейството му било с него, така че не се уплашил за тяхната безопасност. Но ръкописите му, безценната му колекция от книги и писма — всичко това било в горящата къща. Затичал се към нея, обзет от паника. Било ясно, че къщата ще изгори до основи. Като стигнал градината, зърнал една дребна, изпълнена с достойнство фигура да върви насреща — неговият иконом японец. Крачел бавно и предпазливо към посланика с протегнати напред ръце като сомнамбул; върху тях била преметната дипломатическата униформа на поета. Икономът заявил гордо и невъзмутимо: «Сър, няма за какво да се тревожите. Аз спасих единственото ценно нещо.» А недовършената пиеса, стихотворенията, които се намира ли горе в горящото му писалище? И изведнъж се сетих за теб, не знам защо.“
Продължи да чете, да въздиша и да се усмихва тъжно, изпълнен със завист. Какво не би дал в този момент да може да се оттегли в Ница! Имаше и писмо от майка му, няколко сметки от лондонски търговци, бележка от брокера му и кратко писмо от сестрата на Пърсуордън… Нищо интересно наистина.
На вратата се почука и цъфна Донкин. Изглеждаше нещо оклюмал:
— От Външно — каза той, — обадиха се със съобщение от канцеларията на Нур да кажат, че той ще се срещне с краля в края на седмицата. Но… Габър намекна, че нашият случай не е бил потвърден от разследванията на Мемлик.
— Какво означава това?
— На практика заяви, че сме сбъркани единия Хоснани с другия. Истинският виновник бил брат му, който живеел във ферма някъде извън Александрия.
— Наруз! — учуди се Маунтолив, не можеше да повярва на ушите си.
— Да. Очевидно, че той…
И двамата се разсмяха, ала вбесени от яд.
— Сериозно ти говоря — каза Маунтолив и заби юмрук в дланта си, — египтяните са невероятни. Как така са стигнали до това заключение? Недоумявам.
— Въпреки това обаче случаят принадлежи на Мемлик. Сър, просто сметнах, че ще искате да знаете. Двамата с Еръл тръгваме към Александрия. Има ли нещо друго?