— Трийсет лири — каза го необичайно енергично и решително. Сър Луис вдигна ръце във въздуха, уж в недоумение.
— Само трийсет? Струвала ми е…
— Знам — отвърна му Маунтолив.
— Трийсет лири — замисли се шефът, беше готов да избухне. — Аз пък мисля, скъпо момче…
— Сабята е леко изкривена — прекъсна го Маунтолив неотстъпчиво.
— Нищо й няма — отговори сър Луис. — Кралят на Сиам я прещипа с вратата на личния си автомобил. Това е престижен белег. — Усмихна се още веднъж и продължи да се облича, като си тананикаше. Личеше си, че този пазарлък му доставя някакво абсурдно удоволствие. Обърна се рязко.
— Нека са петдесет — отсече. Маунтолив поклати глава умислено.
— Сър, това е твърде много.
— Четирийсет и пет.
Маунтолив се изправи и взе да крачи из стаята, забавляваше го очевидното удоволствие, което изпитваше старецът в този сблъсък на воли.
— Ще ви дам четирийсет — каза най-накрая и седна така, сякаш искаше да сложи точка на сделката. Сър Луис взе яростно да приглажда прошарената си коса с четките с тежки дръжки от полирана черупка на костенурка.
— Имаш ли нещо за пиене в твоето мазе?
— Всъщност, да, имам.
— Добре тогава. Ще ти дам униформата си за четирийсет, ако към сделката прибавиш една-две каси от… какво имаш? Намира ли ти се добро шампанско?
— Да.
— Отлично. Две… не, три каси от него.
И двамата се изсмяха, а Маунтолив продължи:
— Не е лесно да се пазари човек с вас. — Сър Луис остана доволен от този комплимент. Стиснаха си ръцете и посланикът понечи да си налее още от коктейла, когато неговият подчинен го спря: — Простете, сър, но това е вече трета чаша.
— И какво от това? — изрепчи му се старият дипломат, уж неразбрал намека. — Какво от това? — Много добре знаеше за какво става дума.
Маунтолив прехапа устна.
— Нали специално ме помолихте да ви предупреждавам навреме — каза с упрек в гласа. Сър Луис обаче се направи на още по-учуден.
— Какво лошо има в това да пийнеш нещо за отскок преди обяда, а?
— Ще бъдете в състояние единствено да си тананикате под носа — каза му Маунтолив навъсено.
— О, я стига, момчето ми! — рече сър Луис.
— Точно така ще стане, сър.
През последната година, в навечерието на пенсионирането си, посланикът беше започнал да пие доста, макар че никога не стигаше до крайност. В същия този период най-неочаквано разви нов тик. Стана му навик, когато е под въздействието на повечко коктейли, да си тананика със затворена уста, издавайки ниско, но непрекъснато жужене по време на приеми, с което си беше спечелил доста съмнителна слава. Самият той обаче не си даваше сметка за този навик и отначало с възмущение отричаше да има такова нещо. За най-голямо свое учудване обаче откри, че винаги си тананика с basso profundo мелодия от Марша на мъртвите от „Саул“20. Тя съвсем уместно прилягаше на живота му, прекаран в страшно отегчение от самотната компания на служители и колеги, както и на празноглави сановници. В известен смисъл това беше неговият отговор на положението, което сам подсъзнателно определяше като нетърпимо, особено през последните няколко години. Но беше благодарен на Маунтолив, че му обърна внимание и му помогна да преодолее този свой навик. Въпреки това винаги се чувстваше задължен да възрази на забележката на подчинения си.
— Хм! — измънка сър Луис и се нацупи възмутено. — Никога не съм чувал подобна глупост. — Но остави чашата и се върна пред огледалото, за да се увери в безупречността на тоалета си. — Както и да е — отсече, — време е да тръгвам. — Натисна звънеца и Мерит се появи с една гардения върху подноса. Сър Луис беше педант по отношение на цветята и много държеше да носи любимото си цвете в бутониерата, дори когато е облечен с tenue de ville21. Жена му изпращаше цели кутии от Ница и Мерит ги складираше на студено в килера, за да бъдат разпределяни на порции с почти религиозно благоговение.
— Е, Дейвид — каза сър Луис и потупа Маунтолив бащински по ръката. — Задължен съм ти за много неща. Днес никакво хъм-хъм тананикане, дори да е съвсем на място.
Поеха бавно по дългата извита стълба и слязоха в антрето, където шефът си сложи палтото и ръкавиците и се обади да дойде официалната му кола.
— Кога искаш да тръгнеш? — Гласът на стареца потрепери с неприкрито съжаление.