Към тези вътрешни напрежения ние елегантно прибавяме, и то чрез директно насърчение, непреклонността на един национализъм, основан на фанатична религиозност. Лично аз се възхищавам от нея, но никога не забравяй, че това е войнствена религия, без метафизика, само с етика. Арабското единство и т.н… Скъпи приятелю, защо измисляме тези абсурдни идеи, които само допринасят за нашето поражение, особено след като вече е ясно, че сме изгубили основния стимул да действаме, което единствено би могло да ни гарантира, че влиянието ни тук ще запази своята първостепенна важност? Тези упадъчни, назадничави феодални системи могат да бъдат поддържани единствено чрез оръжие, насочено срещу разложителните елементи, присъщи на всяка природа на нещата; но за да използваш оръжие, за „да проповядваш с меч“ по думите на Лорънс, трябва да вярваш в силата на духа и в мистиката на живота. А в какво вярва Форин Офис? Наистина не знам. В Египет например е направено много малко, с изключение на усилията по запазване на мира; Върховната комисия изчезва след едно управление от… от 1888-а насам, така ли?… но не оставя след себе си дори шепа обучени кадри в областта на държавната администрация, които да стабилизират тази населена с паплач гротеска, която понастоящем ние очевидно предпочитаме да смятаме за суверенна държава. Докога красивите думи и изтънчената чувствителност ще взимат връх над общото недоволство, което гнети тези хора? Човек може да има доверие на един издигнат по силата на договор крал само ако той се ползва с доверието на своя народ. Колко време ни остава, преди да пламне искрата? Лично аз нямам понятие и за да бъда докрай честен — не ме интересува. Но бих казал, че някакъв невидим външен натиск, нещо като война например, ще ни види сметката, защото тези подопечни територии са като плашила — само да ги духнеш и падат. Както и да е, това в общи линии са моите разбирания, поради което твърдя, че е нужна промяна. Смятам, че нашата политика трябва да се преориентира към включване на еврейството в тукашните сили, които действат задкулисно. При това много бързо.
Сега конкретно. Още в началото на моята политическа кариера тук се натъкнах на един отдел на Военното министерство, специализиран, най-общо казано, в шпионска дейност под ръководството на бригаден генерал, който отказва да се примири с идеята, че неговият отдел трябва да мине на подчинение при нас. Било въпрос на ранг, пари, придобивки и куп подобни глупости; при управлението на Комисията той малко или много е разполагал с пълна свобода за действие. Между другото, това всъщност са останките от старото Арабско бюро, които са се задържали тук от 1918 година и си живеят бейски. Пълен рахатлък! Очевидно в общото преустройство се налага неговото шоу (поне на мен така ми изглежда) да се интегрира с нещо друго. Но засега посолството в Египет съществува само в ембрионален вид. Тъй като преди това е работил за Политическия отдел на Върховната комисия, реших, че би трябвало сега да работи за мен — и наистина, след серия остри пререкания успях поне да го превия, което не означава, че съм го пречупил. Маскелин е името на въпросната личност. Той е толкова типичен персонаж, че чак ми стана интересен и започнах да си водя доста подробни бележки за бъдеща книга, както правя обикновено. (Човек пише, за да възвърне изгубената си невинност!)
И тъй, откакто армията откри, че въображението е основен фактор в производството на страхливост, я обучава породата Маскелин в добродетелите на антивъображението: нещо като амнезия, почти турска по своята същност. Презрението към смъртта е превърнато в презрение към живота и този вид хора приемат живота единствено в рамките на собствените си разбирания. Само един бетониран мозък може да издържи на изключителната скука на редовната рутинна служба. Той е много слаб, много висок и тъй като е служил в Индия, загорялото му лице има цвят на опушена змийска кожа или на намазан с йод струпей. Съвършените му зъби са накацали като бели перца върху мундщука на лулата му. Притежава един особен жест — ще ми се да мога да ти го опиша, защото за мен е много интересен — бавно изважда лулата си, преди да каже нещо, после забожда малките си тъмни очи в събеседника и едва чуто прошепва: „О, наистина ли мислиш така?“ Гласните се проточват безкрайно дълго до пълно заглъхване сред отегчението на тишината, която го заобикаля. Изтерзан е от стриктното съвършенство на своето обучение, което го кара да се чувства неудобно в цивилни дрехи, и наистина, той се разхожда в изрядно ушития си кавалерийски сюртук така, сякаш казва Noli me tangere40. (Възпитавай определен тип хора и винаги ще получиш аномалии в поведението.) Навсякъде го следва неговият прекрасен риж пойнтер Нел (кръстен на жена му?), който спи в краката му, докато работи, а нощем — в леглото му. Живее в хотелска стая, в която няма нищо лично — никакви книги, нито снимки, нито документи. Само комплект четки за коса със сребърни дръжки, бутилка уиски и един вестник. (Понякога си го представям как реши тъмната си лъскава коса с безмълвен гняв, как бясно замахва с четката назад все по-бързо и по-отривисто. О, така вече е по-добре, определено по-добре!)
40
„Не се допирай до Мене“… (защото още не съм възлязъл при Отца Си) (лат.). Думи на Исус към Мария Магдалина след Възкресението. — Б.пр.