Целият пламнал, той ме моли да престана, въпреки че не мога да кажа заради кого от двамата Дарли се черви. И продължавам патетично:
Не е пресилено сравнение, ако трябва да го отнесем към Жюстин. „Престани!“, не спира да ми вика той.
„Моля те! Достатъчно.“
„Какво толкова? Стихотворението не е чак толкова лошо, нали?“ И свършвам с Мелиса, преобразена като пастирка върху дрезденски порцелан от осемнайсети век.
Толкоз за Дарли! А що се отнася до участието на Жюстин в цялата тази история, не мога да намеря нито рима, нито причина, освен ако приемем една от епиграмите на Помбал за чиста монета. Той твърди с демонстративна сериозност, че: „Les femmes sont fideles au fond, tu sais? Elles ne trompent que les autres femmes!“48 Но на мен ми се струва, че това не предлага конкретно обяснение на въпроса защо всъщност Жюстин ще иска да tromper49 бледата си невзрачна съперница Мелиса. Това би било infra dig50 за жена с нейното положение в обществото. Разбираш ли какво искам да кажа?
Така че нашият приятел Маскелин е фиксирал злобните си зорки очички на пор именно върху Дарли. Очевидно е, че според Селим цялата налична информация за Несим се съдържа в малък, вграден в стената сейф в къщата му, а не в офиса. Има само един ключ за този сейф, който Несим винаги носи у себе си. Личният сейф, твърди Селим, е пълен с материали. Но мънка, не казва що за материали има вътре. Любовни писма ли? Хм. Във всеки случай Селим е направил един-два опита да се добере до сейфа, но късметът му изневерил. Един ден самият безстрашен Маскелин решил да се увери в това със собствените си очи и да вземе, ако се наложи, восъчен отпечатък. Селим го пуснал в къщата и той тръгнал да се изкачва по задната стълба, но едва не налетял на Дарли, нашият cicisbeo51, докато Жюстин била в спалнята! Той обаче чул навреме гласовете им. Не ми казвай след всичко това, че англичаните били пуритани. Мина известно време и попаднах на кратък разказ, който Дарли беше публикувал, и в него има следната реплика: „В неговите обятия се чувствах мачкана, дъвкана, коженото ми палто бе покрито със слюнка, сякаш бях в лапите на някаква голяма превъзбудена котка.“ За малко да падна. „Хайде де! — помислих си. — Значи това прави Жюстин с бедния нещастник — яде го жив!“
Трябва да кажа, че дълго се смях. Дарли е толкова типичен представител на моите сънародници — сноб и тесногръд едновременно. И толкова добър! У него няма нищичко от дявола. (Да се благодаря на ирландеца и евреина, които са си хвърлили семето в моя случай.) Всъщност защо се държа толкова високомерно? Сигурно е много хубаво да си легнеш с Жюстин, целувките й сигурно са като дъгата и умее да изтръгне от теб парещи искри — сигурно. Но да ги изтръгне от Дарли? Не ми изглежда много вероятно. Така или иначе „това покварено създание“, както я нарича Маскелин, го е обсебило напълно или поне беше — когато го видях за последен път. Защо ли?
Всички тези въпроси се тълпяха в главата ми един през друг, докато пътувах към Александрия, тъй като си бях осигурил дълга командировка през уикенда, в което дори добрият Еръл не намери нищо нередно. Тогава не съм и сънувал, че след година ти може да се окажеш въвлечен в тези мистерии. Исках само, ако е възможно, да разбия на пух и прах тезата на Маскелин и да накарам канцеларията да не предприема нищо в случая с Несим. Но настрана от това, бях доста объркан. В края на краищата не съм шпионин; трябваше ли да се прокрадвам по улиците на Александрия със средновековна перука, за да скрие слушалките ми, само и само да изчистя името на нашия приятел? Нито пък бих могъл да цъфна пред Несим, да се прокашлям и да го попитам небрежно: „Кажи каква е тая шпионска мрежа, с която разполагаш тук…“ Както и да е, продължих право напред, потънал в мисли. Египет, равен като тепсия, с плоски гърди, летеше назад и встрани от колата ми. Зеленото се смени със синьо, после с паунов електрик, с газелено бежово и черното на пантера. Пустинята беше като суха целувка, припърхване на ресници, едва докоснали ума. Хм! Звезди увиснаха в нощта като нацъфтели бадемови клонки. Навлязох с леко завален говор от вече изпитите едно-две питиета, поех под новата луна, която сякаш изсмукваше поне половината си блясък от откритото море. Всичко ухаеше прелестно. Железният обръч, с който Кайро стяга главата на човек (дори само мисълта, че си отвсякъде и напълно заобиколен от пламтящата пустиня), се разтопи, отпусна хватката си — отстъпи пред очакването за ширнало се море и пътища, които повеждат ума назад към Европа… Съжалявам. Отплеснах се.