„Скъпи ми, П.,
Трябва да ти благодаря за писмото и интересните сведения. Но мисля, че не съм в състояние да взимам каквито и да било решения, преди да пристигна на място. Не желая да предрешавам нещата. Въпреки това искам да те задържа в посолството поне още една година. Като дойда, ще държа много на дисциплината, повече, отколкото се изисква там понастоящем; знам, че няма да ме разочароваш, колкото и неприятна да ти изглежда перспективата да останеш. Чакат ме много неща, преди да тръгна, както и много решения, които трябва да взема.
Писмото съдържаше, или поне той се надяваше да е така, равни части насърчение и неодобрение. Но, разбира се, Пърсуордън не би му писал така лекомислено, ако възнамеряваше да остане негов подчинен. Въпреки това, ако кариерата му ще следва правилния път, той трябва да започне от самото начало.
Вътре в себе си вече беше решил да премести Маскелин и да повиши в ранг Пърсуордън, да го направи свой главен политически съветник. Но въпреки това у него остана някакво смътно безпокойство. Не можа обаче да сдържи усмивката си, когато получи картичка от непоправимия. „Скъпи посланико — пишеше в нея. — Твоите новини ме разстроиха. Имаш на разположение толкова много чорлави дангалаци от колежа Итън, за да си избираш на воля… Както и да е. На вашите услуги, сър.“
VI
Аеропланът започна да се спуска, вече летеше съвсем ниско, снишаваше се на изток в теменужената вечер. Кафявата пустиня с нейното еднообразие от издълбани от вятъра дюни беше отстъпила на релефната карта на Делтата, която той още помнеше. Ленивите окръжности и допирателни на кафеникавата река се виждаха точно под него заедно с малките съдове, които се поклащаха отгоре като ситни семенца. Пустеещи устия и наносни насипи — празните, ненаселени области във вътрешността на страната, където рибата и птиците се събираха тайно. Тук-там реката се разклоняваше като бамбуково дърво, за да извие и заобиколи някой остров със смокинови дръвчета, минаре и пресъхнали палми — да, пухената мекота на палми, които набраздяват равния изнемощял пейзаж с полъх след полъх нажежен вятър, с миражи и смълчана влага. Тук-там квадрати мъчително обработвана земя като замрежени кръпки, като извехтяло шотландско каре помежду битуминозните блата, обрамчени със заспалите контури на кафеникавата вода. На места аленееха щръкналите кокалчета на розов варовик.
В малката кабина на аероплана не се дишаше. Маунтолив, начумерен и изнервен докрай, се измъчваше в униформата си. Скинър бе постигнал чудеса с нея — сега му прилягаше като ръкавица, но беше ужасно тежка. Чувстваше се като пристегнат в боксова ръкавица. Направо щеше да се свари. Усещаше как потта му се стича по гърдите и го гъделичка. Смесените му чувства на въодушевление и безпокойство се сляха в едно общо прилошаване. Сякаш всеки момент щеше да повърне — случваше се за пръв път в живота му. Надяваше се все пак това да не стане. Би било ужасно да повръщаш с тази помпозна шапка на главата. „Пет минути до приземяването“ — бяха думите, изписани върху лист, откъснат от някакъв бордови тефтер. Добре. Добре. Кимна механично и взе да си вее на лицето с въпросното оперетно труфило. Така или иначе, стоеше му хубаво. Като се видя в огледалото, учуди се колко добре изглежда.
Кацнаха меко и бледоморавият сумрак се вдигна, за да ги посрещне. Сякаш цял Египет се уталожваше бавно в дъното на мастилница. След това помежду златистите пориви от вихрушката на двигателите успя да зърне извисилите се минарета и кулите на известни гробници; хълмовете на Мокатам бяха седефенорозови като нокти на ръката.
На летището сред официалните посрещачи на първа линия бяха величията, избрани специално за целта. От двете им страни в шпалир стояха членовете на неговото посолство заедно със съпругите си — всички носеха шапки като за градинско парти, също и ръкавици, сякаш се намираха на хиподрума в Лоншан. Въпреки това се потяха обилно; потта им направо се лееше като река. Маунтолив усети terra firma56 под лъснатите си до блясък официални обувки и си пое дъх с облекчение. На земята беше по-горещо, отколкото в аероплана, затова пък усещането му за гадене бе преминало. Тръгна напред предпазливо, за да се ръкува с хората, и изведнъж си даде сметка, че издокаран с тази униформа, нещата се променяха безвъзвратно. Ненадейно го сграбчи болезнена самота — защото си даде сметка, че сега, вече като превъзходителство, ще трябва завинаги да се откаже от приятелството с обикновени хора, за да получава от тях единствено почтително отношение. Униформата го стягаше като че беше затворен в рицарска броня. Тя го заграждаше и отделяше от обикновения свят на човешкото съществуване. „Божичко — помисли си той, — цял живот ще се моля за нормална човешка реакция от хора, които ще бъдат задължени да зачитат моя ранг! Ще стана като онзи ужасен свещеник от Съсекс, който имал навика да псува под носа си, за да докаже, че всъщност е съвсем нормално човешко същество въпреки коравата си свещеническа яка!“