— Compris68. Пил си. Като влязох, видях бутилката на масичката в антрето. Защо толкова отрано?
— Защото исках да съм пределно честен и откровен. В края на краищата, виното си е твое. Не искам нищо да крия. Отпих глътка-две.
— Празнуваш ли нещо?
— Точно така. Тази нощ, скъпи ми Жорж, ще направя нещо доста недостойно за мен. Отървах се от опасен враг и напреднах в кариерата с цяла педя. В нашата работа това се смята за нещо достатъчно достойно, за да злорадстваш. Ще поднеса специални поздравления на себе си.
— Кой ще плаща?
— Ще поръчам, изям и платя всичко сам.
— Не е кой знае какво.
Пърсуордън направи нервна, нетърпелива физиономия в огледалото.
— Точно обратното — възрази. — Една тиха, спокойна вечер е това, от което имам нужда. Ще съчиня още няколко фрагмента от моята автобиография с помощта на превъзходните стриди от Диамандакис.
— Какво е заглавието й?
— „Увъртания“. Започва с думите: „За пръв път срещах Хенри Джеймс в един публичен дом в Алжир. И на двете му колена седеше по една гола хурия.“
— Доколкото знам, той е бил педераст.
Пърсуордън пусна водата на душа докрай, влезе под него и извика:
— От франсета литературна критика не приемам. Моля, моля!
С мъчителна припряност Помбал прокара гребен през тъмната си коса и погледна часовника си.
— Merde!69 — извика. — Пак ще закъснея.
Пърсуордън нададе вик на задоволство. Двамата често се впускаха в езикови авантюри и се радваха като ученици на грешките, които извираха от общите им разговори. Всяка грешка, особено грубата, се посрещаше с възторжен крясък, който приличаше на боен вик. Пърсуордън подскачаше от удоволствие, ликуваше неудържимо под съскащата вода:
— Защо не останеш да се насладиш на една емисия ноктюрно на къси коси, а? — (Предишния ден Помбал беше описал едно предаване по радиото по този начин и оттогава Пърсуордън не спря да му го натяква.) Сега се опули, направи се на уж подразнен.
— Не съм го казвал — рече той.
— О, каза го и още как!
— Не казах „къси коси“, а „къси вълни“ — des ondes courtes.
— Още по-ужасно. Какви хора има във вашето Ке д’Орсе70, направо съм шокиран. Моят френски може и да не е перфектен, но никога не бих казал…
— Да не започна аз с твоите грешки… ха-ха!
Пърсуордън продължи да танцува под душа, като крещеше с цяло гърло: „Емисия ноктюрно на къси коси.“ Помбал го замери със свит на руло пешкир и се изниза от банята, за да избегне ответния му удар.
Ругателният им разговор продължи, докато французинът нанасяше допълнителни корекции върху тоалета си пред огледалото в спалнята.
— По-късно ще ходиш ли в „Етоал“ за кабаретната програма?
— Иска ли питане? — отвърна му Пърсуордън. — Ще танцувам фокстрот макабър с приятелката на Дарли или със Свева. Дори няколко танца фокстрот макабър. А после, като истински изследовател, на когото е свършило сушеното месо, само и единствено за да си сгрея тялото, ще си избера някоя и ще я завлека право в „Хълмът на лешоядите“, за да си наостря ноктите в плътта й. — Издаде звук, който си въобразяваше, че издават лешоядите, докато кълват месо — приглушено гърлесто подкрякване. Помбал потрепери.
— Чудовище! — извика му. — Тръгвам… довиждане.
— Довиждане. Toujours la maladresse!71
— Toujours. — Това беше бойният им вик.
Останал сам, Пърсуордън взе да си свирука тихо, докато се бършеше с износения пешкир, след което приключи тоалета си. Несигурността във водоснабдителната система на хотела „Хълмът на лешоядите“ често го караше да отскача от другата страна на площада до апартамента на Помбал, за да си вземе на спокойствие една вана и да се избръсне. Освен това от време на време, когато Помбал излизаше в отпуск, той на практика се пренасяше там и си го делеше, макар и доста неохотно, с Дарли, който си кротуваше потайно в единия му край. Защото понякога е добре да избягаш от уединението на хотелската си стая, както и от необятната купчината изписани листове, която нарастваше застрашително покрай следващия му роман. Да избяга, винаги да избяга… Желанието на писателя да остане насаме със себе си — „писателят, най-самотното от всички животни“. „Разбира се, че цитирам великия Пърсуордън — каза той на отражението си в огледалото, докато се бореше с вратовръзката си. — Днес ще вечерям бавно, за собствено удоволствие, съвсем сам!“ Много елегантно беше отказал на колебливата покана на Еръл, която — и той го знаеше много добре — щеше да го въвлече в една от онези нетактични и неясни вечери, прекарани в игра на бридж или някоя друга игра за дебили. „Господи, Боже мой — беше казал Помбал, — как само сънародниците ти си прекарват свободното време! И тези стаи, които изпълват с чувството си за вина! За да изразиш една идея, трябва ли да спреш вече поелата по релсите си вечеря и да предизвикаш неловкост, умълчаване… Правя, каквото мога, но винаги имам чувството, че съм направил гаф. На следващата сутрин механично изпращам цветя на домакинята… Що за нация сте вие! Колко интригуващо за нас, французите, да погледаме вашия отвратителен начин на живот!“
70
Кей в Париж на левия бряг на Сена, където се намира Министерството на външните работи, както и други правителствени сгради. Използва се като нарицателно не само за Външното министерство, но и за цялото френско правителство. — Б.пр.