X
Синкавият александрийски сумрак още не се беше спуснал над тях.
— Но ти… как да кажа?… Наистина ли си хлътнал по нея, а, Несим? Разбира се, знам как упорито я преследваш, пък и тя е наясно какво си си наумил.
На фона на прозореца златистата глава на Клия не помръдна, очите й не се откъснаха от рисунката с креда, която правеше в момента. Беше почти готова — само още няколко щриха, нахвърляни бързо и със замах, и можеше да освободи модела си. Несим беше облякъл пуловер на райета, за да й позира. Лежеше върху неудобното й малко канапе, държеше китара, на която не можеше да свири, и изглеждаше сериозен, дори навъсен.
— Как се произнася думата „любов“ на александрийски? — изпусна най-накрая едва доловимо. — Това е въпросът. Като безсъние, самота, bonheur, chagrin93… не искам да я наранявам, Клия, нито да я дразня. Но чувствам, че някак или в нещо тя сигурно се нуждае от мен, както и аз от нея. Кажи ми, Клия. — Той знаеше, че лъже. Но Клия не знаеше.
Тя поклати глава подозрително, с внимание, все още приковано към рисувателния лист, и сви рамене.
— Като човек, който обича и двама ви, аз бих се радвала най-много. И наистина й поговорих, както ме беше помолил, опитах се да я предизвикам, да опипам почвата. Стори ми се безнадеждно. — Дали наистина е точно така, запита се Клия. Тя имаше склонност да се предоверява на всичко, което й казваха хората.
— Престорена гордост? — попита той рязко.
— Ами тя се изсмя отчаяно и — Клия изимитира жест на безнадеждност — направи така! Според мен си дава сметка, че е била разголена докрай пред очите на всички с тази книга „Нрави“. Смята, че вече никой и никога не би могъл да има спокойствие с нея! Или поне така твърди.
— Че кой иска такова нещо?
— Тя смята, че ти например. Но, разбира се, става дума и за твоето обществено положение. И в края на краищата, тя все пак е еврейка. Постави се на нейно място. — Клия се умълча за миг, после добави със същия отнесен глас: — Ако тя изобщо има нужда от теб, то е, за да използва парите ти и да продължи да търси детето си. Но е твърде горда, за да ти го каже. Но… ти си чел „Нрави“. Защо трябва да се повтарям.
— Никога не съм чел „Нрави“ — каза той разпалено — и тя знае, че никога няма да я прочета. Вече й го казах. О, Клия, скъпа! — Той въздъхна. И това беше още една лъжа.
Клия млъкна, усмихна се и се загледа в мургавото му лице. После продължи да работи, като разтри с палец ъгъла на рисунката, и промълви:
— Chevalier sans peur и така нататък.94 Съвсем в твой стил, Несим. Но нужно ли е да идеализираш нас, жените? Държиш се като дете, особено пък за александриец.
— Никого не идеализирам, много добре знам колко мрачна, луда и лоша е тя. То кой ли не знае? И нейното минало, и нейното настояще… са известни на всички. Работата е там — усещам, че тя ще подхожда идеално на собствената ми…
— На собствената ти какво?
— Пресъхнала душа — каза той неочаквано, завъртя се на една страна, после се усмихна и намръщи едновременно. — Да, понякога си мисля, че никога няма да мога да се влюбя истински, преди майка ми да умре, а тя е все още сравнително млада. Кажи, Клия!
Тя пак поклати русата си глава — бавно, умислено. Дръпна си от цигарата, която гореше в пепелника до триножника, и отново се приведе напред да довърши рисунката си.
— Е? — попита Несим. — Ще я видя тази вечер и ще направя всичко възможно да я накарам да ме разбере.
— Не каза: „да я накарам да ме обикне“!
— Има ли начин?
— Ако не е в състояние да обича, не би било честно да се преструва.
— То и аз не знам дали съм в състояние. Не разбираш ли, ние и двамата сме ames veuves95 по някакъв странен начин?
— О, ла-ла! — извика Клия и се усмихна, но не му повярва.
— Известно време любовта ни може да остане инкогнито и за нас двамата — продължи той и се намръщи срещу стената, после стисна зъби. — Но я има. Ще се опитам да я накарам да го проумее. — Прехапа устни. — Наистина ли имам загадъчен вид? — Всъщност искаше да каже: „Успявам ли да ви измамя?“
— Ето, пак мръдна — скара му се тя, но след миг продължи с тих глас: — Да. Загадка има. Твоята страст звучи толкова voulue96. Besoin d’aimer без besoin d’etre aime?97 По дяволите! — Той пак беше мръднал. Тя се подразни и спря да рисува, готова да го скастри, когато погледът й падна върху часовника на полицата над камината. — Време е да тръгваш — каза. — Не бива да я караш да те чака.