— Нищо не ми плати. Каза, че не съм се справил със задачата. Че е очаквал друго и плаща за свършена работа, а не за добри намерения.
Лютичето поклати глава, свали шапката си и погледна вещера със съчувствие.
— Означава ли това, че все така нямаме пари?
— Така изглежда.
Лютичето направи още по-жална физиономия.
— Всичко е заради мен — изстена той. — Аз съм виновен. Гералт, нали не ми се сърдиш?
Не, вещерът не се сърдеше на Лютичето. Никак.
Макар че това, което му се беше случило, несъмнено бе станало по вина на Лютичето. Именно Лютичето настояваше да отидат да погуляят в Четирите клена. Той твърдеше, че гуляите задоволяват дълбоките и естествени потребности на хората. От време на време човек имал нужда да се среща със себеподобни там, където може да се посмее и да попее, да се натъпче до насита с шишчета и пирожки, да пийне бира, да послуша музика и да потанцува с някоя разгорещена пищна девойка. Но ако всеки човек удовлетворявал тези си потребности, когато му падне и неорганизирано, щял да настане неописуем хаос. Затова били измислени празниците и гуляите. А след като съществували празниците и веселбите, на тях трябвало да се присъства.
Гералт не възрази, макар че в списъка на собствените му естествени и дълбоки потребности гуляите далече не заемаха първото място. Но се съгласи да придружи Лютичето, тъй като разчиташе, че в тълпата може да се добере до информация за възможни поръчения или работа — отдавна не го беше наемал никой и паричните му запаси застрашително намаляваха.
Вещерът не се сърдеше на Лютичето за това, че се заяде с Горските. Той самият също бе виновен — можеше да се намеси и да спре барда. Не го направи, защото не можеше да понася ползващите се с лоша слава Стражи на пустошта, наричани от народа Горските — доброволна организация, занимаваща се с изтребване на нехора. Той самият едва се сдържаше, когато ги слушаше как се хвалят, че са проболи със стрелите си, заколили или обесили някой елф, горски дух или дивожена. Лютичето, който беше решил, че в компанията на вещера е в пълна безопасност, надмина дори себе си. Отначало Стражите не отговаряха на неговите закачки, ехидни забележки и нагли намеци, които предизвикваха кикотене сред наблюдаващите развитието на събитията селяни. Обаче когато Лютичето изпя предварително подготвения неприличен и обиден куплет, завършващ с напълно неутралните думи: „Не познавам някого, който иска да е Горски“, избухна скандал, завършил с масово сбиване, а хамбарът, използван за танцова зала, изгоря до основи. Намеси се дружината на комеса7 Будибог, наричан Плешивеца, който владееше Четирите клена. Горските, Лютичето и Гералт бяха признати за съвместно виновни за всички щети и престъпления, включително и в развращаването на някакво нямо червенокосо малолетно момиче, което след това бе намерено в храстите — изчервено, усмихнато глупаво и с вдигната до подмишниците нощница. За щастие комес Плешивеца познаваше Лютичето, затова всичко приключи с глоба, която обаче погълна всичките им средства. Отгоре на всичко им се наложи да се спасяват с бягство от Четирите клена, защото изгонените от селото Горски заплашваха да си отмъстят и отрядът им от над четирийсет души ги преследваше из околните гори. Гералт нямаше никакво желание да става мишена на стрелите на Горските, които бяха нащърбени като върхове на харпуни и осакатяваха страшно.
Наложи се да се откажат от първоначалния план да посетят близките села, в които вещерът се надяваше да намери работа. Вместо това тръгнаха към морето, към Бремерворд. За съжаление вещерът не намери друга работа освен малко обещаващата любовна интрига между княз Агловал и русалката Шееназ. Вече бяха изяли златния пръстен на Гералт и брошката с александрит, която трубадурът някога беше получил за спомен от една от многобройните си приятелки. Нещата не отиваха на добре. И все пак вещерът не се сърдеше на Лютичето.
— Не, Лютиче — каза той. — Не ти се сърдя.
Лютичето не повярва, ако можеше да се съди по мълчанието му. Вещерът потупа коня по гривата и за пореден път порови из дисагите. Знаеше, че там няма нищо, което да може да се продаде. Ароматът на храна, който бризът донасяше от съседната кръчма, започваше да става непоносим.
— Маестро! — извика някой. — Хей, маестро!
— Слушам — обърна се Гералт. От спрялата до тях двуколка, теглена от две магарета, се измъкна дебел, солиден мъж с филцови ботуши и тежка шуба от вълча кожа.
— Ъъъ… Такова… — обърка се дебелият, приближавайки се. — Аз не вас, господине… А маестро Лютичето…
7
Комес (пол. komes) — в средновековна Полша: титла на командир, който е едновременно военен и административен ръководител на даден район. — Б.пр.