Ериата направи с пръсти Знака на рогата, който пазеше от зло. Мерия доближи прозореца и огледа навън. Старицата не се виждаше никъде.
— Коя беше тази? — прошепна Мерия уплашено.
Ериата не каза нищо, напипваше пулса на Ворна. Сърцето биеше бавно, но силно. Дръпна завивката. Нямаше и следа от кръв по постелята, нито рана на корема. Тя зави грижливо спящата жена.
— Тя беше от сидите — каза тихо Ериата. — Детето се е родило с магия.
Мерия потрепери, взе бебето и предпазливо разгърна тънкото червено одеялце. Чудесно момченце. И по него нямаше кръв. Пъпната връв беше махната без рана, имаше хубаво розово пъпче. Бебето се събуди и изписка. Мерия го уви и го прегърна.
Ворна отвори очи и се прозя. Видя детето си в ръцете на Мерия и се усмихна.
— Как спасихте и мен, и бебето?
— Случи се чудо — отговори Ериата.
Мерия подаде момченцето на майката. Ворна смъкна нощницата от раменете си и поднесе детето към големите си гърди. И то започна да суче гладнишки.
Какъвто изглеждаше Ферол, такъв си беше — сърдит и озлобен, себичен и мислещ само за удоволствията си. Човек, който е убеден, че има зима само за да му е студено. Мразеше богаташите заради богатството им, а бедняците — заради бедността им. Кръглото му лице бе застинало в недоволна гримаса, но широката уста сякаш бе създадена за гадна усмивчица. Той беше крадец, но не се гнусеше и от други злодеяния. Оправдаваше се за зверствата си с увереността, че и другите биха постъпвали като него, ако имаха безогледната му решителност.
Огромният, приличащ на неодялана скала мъжага израсна в северните земи на племето панони, в малко стопанство с камениста почва, отнасяна неспирно от бурни ветрове и упорити дъждове. Баща му беше работлив и безукорно честен човек. Ферол го презираше. Баща му го принуждаваше да се труди, та ако ще времето да е лошо. Ферол тъй и не можа да надмогне страха си от този мъж. Но един ден отидоха да секат дървета, дъртакът се подхлъзна, тежък дънер се стовари и премаза краката му.
Ферол изтича при него. Баща му едва мърдаше, сбръчканото му от грижи лице сивееше.
— Махни това от мен… — изпъшка дъртакът.
В този миг деветнайсетгодишният Ферол откри свободата.
— Махни си го сам — каза на баща си, обърна му гръб и тръгна бавно към къщата.
Прерови всичко, за да намери усърдно спестяваните сребърници. И се сдоби само с жалки девет монети. Пъхна ги в джоба си, оседла единствения стар кон и се отправи на юг.
Колко съжаляваше за това по-късно. Защо не бе поседял при стария гадник, за да го гледа как издъхва?…
Стоеше леко прегърбен до сала и гледаше втренчено двамата конници, които идваха към брега. Единият беше червенобрад млад боец с лъскава плетена ризница, другият — по-възрастен, с оредяваща на челото коса. Водеха грамадни бойни коне и имаха още три, тежко натоварени. Ферол изви глава наляво към братовчед си Рока, който се облягаше на сала.
— Бъди нащрек.
Рока кимна, обърна се и размаха ръка към четиримата на отсрещния бряг, а Ферол пристъпи към конниците.
— Добре дошли. Дълго ли пътувахте?
Боецът не отговори веднага, а засенчи очите си с длан и огледа другия бряг.
— Къде е Каласин?
— В къщата. Не е добре.
— Жалко.
— Така си е — съгласи се Ферол. — Синът му Сенекал помоли мен и приятелите ми да помагаме със сала.
— Ти не си риганте.
— Да. Панони съм. — Ферол даде знак на Рока, който откачи и спусна предната преграда. — Вкарайте конете. В къщата ще можете да хапнете.
Боецът и спътникът му качиха конете на сала. Рока вдигна преградата и двамата с Ферол започнаха да издърпват сала по въжето към другия бряг.
— Откъде идвате? — попита Ферол младежа, за да го предразположи.
— От юг. От какво се разболя Каласин?
— Питай сина му. Ето го, чака на пристана.
Ферол посочи ниския набит Сенекал сред четиримата. Стигнаха до брега, Рока спусна другата преграда и Ферол подкани с жест боеца да изведе конете на брега.
— Мини пръв — каза му невъзмутимо младежът.
Ферол го послуша, колкото и да му беше неприятно. Боецът тръгна след него, но първо кимна на спътника си да почака на сала и попита Сенекал:
— Какво му е на баща ти?
Сенекал мълчеше неловко. Погледна смутено Ферол, който се сопна:
— Нали ти казах, че е болен? Хайде, изведете животните на брега и си платете за превоза.
Младежът оставаше невъзмутим.
— Не познавам нито тебе, нито приятелите ти. Познавам само Сенекал. Но за сала не са нужни шестима, а и толкова хора не можете да се прехранвате от парите, които ви плащат пътниците. Питам ви отново — къде е Каласин?