Рока отиде встрани, вдигна едно старо одеяло и подхвърли меч на Ферол. Раздаде припряно оръжия и на останалите.
Ферол се ухили противно.
— Каласин умря. Ако не мислиш, че ти и онзи застаряващ дребосък на сала можете да се опрете на шестима, защо не ни подарите конете си?
Мечът на младежа изсъска от ножницата и острието засия под слънцето. Гласът на младежа остана спокоен, но вече смразяваше.
— През последната година видях как бяха погубени хиляди келтои. Някои от тях убих със собствените си ръце. Не ми се иска да проливам още кръв от племената, но ако упорствате, ще ви избия и шестимата.
На Ферол му се стори, че го лъхна зимен вятър. Той беше жесток човек, но не и тъпанар. Този младок стоеше срещу шестима въоръжени мъже и у него нямаше дори следа от страх. Значи или беше слабоумен, или беше непобедим, както подсказваха думите му. Ферол вече се досещаше, че по-скоро е вярна втората му догадка. Умуваше как да се измъкне, но Рока кресна:
— Нагло копеленце! Убийте го!
Ферол не помръдна, но останалите петима се нахвърлиха. Младежът ги пресрещна, блестящият меч се стрелна наляво и надясно в недоловими за очите дъги. Рока умря пръв и докато Ферол се опомни, още трима се натъркаляха по земята. Той успя да отскочи и върхът на меча прелетя на косъм от гърлото му. Сенекал хвърли ножа и побягна към гората зад къщата.
Страховитият младок пристъпи към Ферол, който пусна меча си на земята.
— Видях достатъчно. Ти беше прав — защо да се пролива още кръв?
Онзи прибра меча си в ножницата и тръгна към къщата. Ферол пъхна дясната си ръка в левия ръкав и измъкна метателен нож. Само че бе забравил за втория пътник на сала, който извика рязко. Боецът се извъртя в крачка, нещо ярко излетя от пръстите му и се вряза в гърлото на Ферол. Грамадният мъж залитна назад. Стисна дръжката на кинжала, мъчеше се да го извади. Пред очите му притъмняваше и последната гледка в живота му беше острието на блестящия меч, стрелнало се към шията му.
Когато трупът се стовари на земята, Кон продължи към къщата и бутна вратата. Стаята беше празна, но по стените и пода имаше кървави пръски. Паракс дойде при него.
— Искаш ли да огледам за следи?
Конавар кимна.
— Май се досещам какво ще намериш…
Ловецът тръгна по поляната и закрачи покрай дърветата. Конавар изведе конете от сала. Паракс се върна след малко.
— Салджията и жена му са заровени в плитка дупка. И двамата са наръгани на няколко места, мъжът има рана в гърба. — Поклати глава. — Значи страхливецът, който избяга, е техен син? — промърмори изумено.
— Да, същият — потвърди Конавар.
— Не е за вярване.
— След всичко, на което се нагледах, мога да повярвам на каквото и да е. — Конавар плъзна поглед по труповете. — Мислех си, че се връщам към мирен живот. Не към още кървища и смърт.
— Значи няма да преследваме сина?
— Няма. Ще съобщя за убийствата на Дългия леърд. Нека той прати потеря да го издири.
— Жалко. С удоволствие бих му изтръгнал сърцето.
— Ако намериш сърце в тялото му — изсумтя Конавар.
Ворна седеше на сянка с тримесечния си син на ръце, радваше се на топлия летен ден. Гори и поля сякаш сияеха под слънцето, светлината искреше по водата в потоците. Ситото бебе спеше и Ворна също потъваше в сънливо спокойствие.
Не видя двамата ездачи, показали се на билото южно от селото, но чу гълчавата, когато доближиха. Облегна се удобно на стола, гушна малкия Бануин и затвори очи. Задрямваше. Ветрецът лъхна лицето ѝ, носеше ухание на трева.
Кон изцвили наблизо и тя отвори очи и видя млад мъж с червена брада, носеше доспехи. Яздеше бавно през полето към нейната къща. Не позна веднага Конавар, защото се бе променил. Стори ѝ се, че е още по-едър, а с тази ризница раменете му изглеждаха много широки. Червената брада имаше златист оттенък, но се набиваше на очи и бяла ивица в нея. По-отблизо Ворна забеляза, че по белега, оставен му от мечока, няма поникнали косми. Кафявият му кон беше висок почти човешки бой.
Тя не се надигна от стола, за да не събуди бебето.
Конавар слезе от коня и се поклони. Постоя безмълвно, пое си дъх и каза:
— Съжалявам. Нищо не можех да направя.
— Вземи си стол и седни до мен — покани го тя.
Той свали ножницата с меча, остави я до стената и си донесе стол. Щом се настани до Ворна, тя хвана ръката му.
— Конавар, отдавна ти казах, че някои неща са непосилни дори за герой. Нямало е как да опазиш живота му. Не бива да виниш себе си за това.