— Няма сила под звездите, която ще ме избави от угризенията — призна той. — Не само за смъртта на Бануин, а и за гибелта на хиляди хора след това.
Млъкна и двамата поседяха в сянката, без да говорят повече.
Детето се размърда и заспа отново. Ворна стана, влезе в къщата и сложи сина си в люлката. Изпъна схванатия си гръб. Върна се при Конавар и забеляза, че е зареял поглед към южните хълмове. Изглеждаше твърде зрял за своите осемнайсет години.
— Един търговец ни разказа как си се бил със злия крал.
Конавар кимна.
— Сякаш мина много време, а беше само преди няколко месеца. — Засмя се, но в смеха му нямаше нищо весело. — Злият крал… — повтори и поклати глава.
— Нима не беше зъл? — попита Ворна.
— Той уби брат си, снаха си и техния син, уби и Бануин. Но стореното от него бледнее пред гнусните дела, които последваха смъртта му. — Конавар въздъхна. — Хайде да не говорим за това сега. Олекна ми, че се прибрах у дома.
— Липсваше ни. Кой дойде с тебе?
— Паракс. Един от пленниците на Джасарай. Сега служи на мен.
— Служи ли?
— Думата сама се изплъзна от устата ми. Твърде дълго бях сред хората от Каменград. Той сам реши да тръгне с мен и го смятам за свой приятел. Ще ми помогне.
— В какво?
— Да се подготвим, Ворна. Онези хора ще дойдат и тук. Може би няма да е догодина. Но ще дойдат.
— Знам. Видях това още когато имах силите си. Хората от Каменград са ненаситни. А ти ще се сражаваш срещу тях. Видях и това.
Сянката се местеше и слънцето огря дръжката на меча до стената. Ворна се вторачи в оръжието.
— Този меч е сътворен от сидите… Как се сдоби с него?
Конавар ѝ разказа за бягството си от Алин и за случилото се в гората на талис.
— Ликът на дървото е бил на Тагда, Горския старец — натърти Ворна. — Ти наистина си техен любимец. Покажи ми меча.
Конавар ѝ даде оръжието в ножницата и Ворна се взря напрегнато в дръжката, в главата на мечока и оплетеното в трънаци сърне. Усмихна се.
— Знаеш ли кой е направил този меч?
— Откъде да знам? — вдигна рамене Конавар.
— Риамфада. В нощта на неговата смърт зърнах духа му да отива в гората на сидите.
Кон взе меча и сякаш го видя за пръв път.
— Той ми обеща меч…
— Изпълнил е обещанието си. Сега той е един от тях.
Бебето заплака в къщата. Ворна влезе, взе го от люлката, седна до огнището и развърза блузата си. Синът ѝ започна да суче веднага. Кон застана на прага.
— Момче ли е?
— Да. Момчето на Бануин.
Кон се чудеше какво да каже и Ворна прихна. Той чуваше за пръв път смеха ѝ и също се засмя.
— Какво смешно има?
— Искаше ти се да кажеш, че има очите или носа на Бануин, но не ти е по сърце да излъжеш, защо за тебе всички бебета изглеждат еднакво.
Кон се ухили.
— Твоите сили да не са се върнали?
— Не са ми нужни, за да знам какво си мислят мъжете. Видя ли се с майка си?
Лицето му грейна.
— Да, то се знае. Събрали са се отново с Големия мъж. Какво по-добро от това.
— Така е. Щастливи са. — Ворна го погледна. — Уморен си. Отиди при семейството си. Отдъхни. Ела да ни видиш, когато пожелаеш.
— Ще идвам с радост.
Влезе в стаята, погали бебето и я целуна по бузата.
Докато се отдалечаваше на коня си, Ворна долавяше как тъгата го притиска като оловно наметало.
И Руатан забеляза промяната у Конавар. Това го гнетеше и реши да попита направо, докато стояха в ограждението и гледаха жребците.
— Какво не е наред, момко?
— Няма как да ми помогнеш. Сам ще го преодолея. Но имам молба към тебе. Мисля, че нашето бъдеще зависи и от тези жребци. Имаш две хергелета. Моята надежда е от жребците да се родят по-добри бойни коне, по-бързи и по-силни от нашите. Ако конникът язди по-могъщо животно, може да носи по-тежка броня.
Руатан издиша рязко.
— Да, бива си ги жребците. Ще ги използвам за разплод, щом искаш. За тебе съм загрижен, Кон, не за тях. Какво те промени? Смъртта на Бануин ли? Или срещата с хората от Каменград? Какво стана?
Изражението на Кон се смекчи.
— Прав си. Промених се. Но засега не искам да говоря за това. Спомените още смъдят. Пак ще поговорим.
И тръгна към старата къща на Руатан, където се бяха настанили с Паракс. Руатан го изгледа и отиде при Паракс, който хранеше жребците със зърно. Ловецът се обърна към огромния воин и погали дългата шия на кафявия жребец.
— Прекрасни са, нали?
— Превъзходни коне, няма спор. Свикна ли с новото място?
— Къщата ти е уютна.
Паракс седна на оградата, Руатан се намести до него.