— Чух от сина си, че сте се срещнали в земите на пердиите.
— Да. Карак ми заръча да го издиря. Синът ти е хитроумен момък и непреклонен боец.
Руатан погледна в тъмните очи на жилавия възрастен мъж.
— Какво му е на Конавар?
Паракс вдигна рамене.
— Руатан, той е твой син. По-добре питай него.
— Но сега питам тебе.
— Говорили сме много за тебе. Той те обича искрено. Доверието му в тебе е непоклатимо. Разбери, че нещо му тежи на душата и трябва сам да ти го каже, ако желае. Не подобава аз да говоря за това. Когато е готов, ще сподели с тебе. Дай му време, Руатан. Въздухът тук ухае на свежест, планините са великолепни. Конавар е сред хора, които го обичат. Някой ден, надявам се да е скоро, ще му олекне поне малко. И може би тогава ще видиш отново сина, когото познаваш.
— Може би?
Паракс вдигна рамене отново.
— Няма как да позная отсега. Никога не се знае. Но вече ти казах — той е боец. Дай му време.
Кон изнесе от къщата тежък чувал. Мина през ливадата покрай родния си дом, после по първия мост към ковачницата на Нанкумал. Завари плешивия як ковач до наковалнята. Нанкумал му се усмихна за миг, но продължи да удря с чука по подковата. Накрая я пъхна в бъчвата с вода. Изсъска малко облаче пара. Ковачът остави на тезгяха чука и клещите и избърса с кърпа широкото си лице. После попита:
— Какво те води насам?
Кон отвори чувала и извади дълга лъскава ризница, сплетена от стотици малки халки. Ковачът я изнесе на светло, за да я разгледа по-внимателно. Седна на широката дъбова скамейка до вратата и заобръща мълчаливо ризницата. Халките бяха толкова фини, че все едно държеше дебел плат.
— Смайващо — промълви накрая. — И прекрасно изработено. Конавар, в тази ризница са вложени месеци усърден труд. И майсторство. Благодаря ти, че ми я показа.
— Можеш ли да направиш същата ризница?
— Откровен отговор ли искаш? Не ми се вярва, че мога. Ех, ако имах време поне да опитам…
— Имаш двама синове, които си научил на занаята. Те могат да се занимават с подковите, пантите, плуговете, гвоздеите и мечовете.
— Така е, но работа има предостатъчно и за трима ни. Ще минат седмици, докато проумея точно как е направено всичко, ще минат месеци, докато се поуча от грешките си и стигна до такова майсторство. А трябва да мисля за прехраната на семейството си.
Кон отвори кесията на колана си, извади три златни монети и ги сложи на голямата корава длан на ковача.
— О, небеса! — опули се Нанкумал. — Момко, тези истински ли са?
— Истински са.
Ковачът се взря придирчиво в мъжкия профил на монетите и лавровите венци, изобразени на обратната им страна.
— Кой е този?
— Карак от племето пердии.
— Кралят, когото си убил ли?
— Същият. Е, ще правиш ли ризници за мен?
— Ризници? Колко искаш?
— Сто.
— Какво?! Кон, това е невъзможно! За цял живот няма да изработя толкова.
— Не е нужно. Оставих шест такива ризници при ковачи от нашето племе, които живеят в земите отвъд реката. Ще занеса още три на ковачите в Старите дъбове.
— Забогатял си от пътешествията си.
— Не ме е еня за богатството — отвърна Кон. — Искам да добавим нещо към ризниците. Качулка от същите халки, която пази врата и шията.
— Така ще е по-добре — съгласи се Нанкумал. — А аз ти предлагам да скъсим ръкавите. Тези са направени по мярка за някой боец. Ще спестим време, усилия и пари, ако са дълги само до лактите.
— Прав си. Ще се заемеш ли?
— За продажба ли ги искаш?
— Няма да ги продавам. Ще ги раздавам.
— Не те разбирам. С каква цел?
— Да оцелеем. Как е Гованан?
— Пращи от здраве. Сега е в Далечните дъбове с другите младежи, отидоха за Игрите. Ще се радва да те види… — Ковачът се запъна. — Както се радвам и аз — добави тихо. — Нашите семейства… не се погаждаха понякога. Аз бях несправедлив към тебе. Дано оставим всичко това в миналото.
Кон се усмихна.
— Не съм отмъквал гвоздеи, но се опитах да отмъкна дъщеря ти.
Протегна ръка и ковачът я стисна.
— Щеше да имаш повече полза от гвоздеите — промърмори Нанкумал и поклати глава. — Остави ризницата тук. До утре ще измисля какво трябва да се прави и ще започна работа идната седмица.
Величав в своята белоснежна роба до глезените и с венец от дъбови листа на главата, брат Слънцеднев обикаляше и гледаше онези, които бягаха или се бореха, хвърляха копие или се биеха с юмруци. Открай време харесваше тези Игри и таеше надежда, макар да знаеше колко е безплодна, някой ден тези развлечения на младите мъже да заменят битките и насилието. Спомни си как и той бе заслужил веднъж Сребърния жезъл на Игрите. Беше повалил най-непобедимия боец на племето панони в свирепа юмручна схватка, проточила се повече от час. За жалост все още изпитваше гордост от този миг и си знаеше, че това е признак колко дълъг път има да извърви към извисяването на духа.