Зърна в тълпата младия Конавар, който наблюдаваше отстрани бегачите, подготвящи се за надпреварата на шест мили, и се взря изпитателно в него. Конавар се бе променил след онзи разговор помежду им в Старите дъбове. Сега беше по-висок, по-плещест, имаше и брада, макар че тя все още не покриваше съвсем плътно лицето му. Личеше бялата ивица на белега. Златисточервената му коса стигаше до раменете. Друидът отиде при него и протегна ръка. Конавар я стисна и брат Слънцеднев погледна разноцветните му очи.
— Как си?
— Добре съм — отвърна момъкът. — А ти?
Друидът му каза по-тихо:
— Разговор между стари приятели не бива да започва с лъжа.
Устните на Конавар се извиха в усмивка, която не стигна до очите му.
— Нали знаеш какво казват хората, братко Слънцеднев: „Споделената с друг тегоба става двойна.“ Затова те моля да приемеш лъжата.
— Както желаеш, друже. — Друидът кимна към бегачите. — И брат ти Брефар ли ще участва?
— Да. Според мен ще се прояви добре. Винаги е бил бърз.
Разпоредителят на надпреварата вдигна ръка. Трийсетината бегачи застанаха в неравна редица.
— Тръгвайте! — провикна се разпоредителят.
Те се втурнаха надолу по склона, а Конавар и брат Слънцеднев отидоха при сергиите с храна. Друидът купи каничка пиво, младежът не пожела да пие нищо.
— Зарадвах се, че Руатан и Мерия се събраха — сподели брат Слънцеднев. — Добре им е заедно.
— Да, най-после виждам Големия мъж щастлив… А къде е Дългия леърд днес? Надявах се да говоря с него.
Друидът посочи благородниците, събрали се под широк черен навес в отсрещния край на полето.
— Виждаш ли жената в зелено, онази с дългата червена коса, която вече побелява?
— Да.
— Тя е Лизона, съпругата на нашия леърд. Те се… отчуждиха. Това е нейният ден. Имат си споразумение. Затова Дългия леърд няма да се появи. Не са се виждали от… колко станаха… да, от осем години. Сега тя живее на източния бряг.
Конавар мълчеше вторачен в хората под навеса.
— А коя е високата млада жена с бялата рокля до нея?
— Тей, нейната дъщеря.
— Прелестна е.
— О, да. А могъщият воин, който се навърта около нея, е Фялок. Някои казват, че тя ще се омъжи за него идната пролет.
— Мъжагата с червената риза ли? — попита Кон.
Брат Слънцеднев кимна, вторачен във великана до стройната Тей. Фялок надвишаваше шест стъпки и половина и имаше огромни мускули, грамаден гръден кош и стъписващо широки рамене. Русата му коса беше вързана на опашка и той нямаше нито брада, нито мустаци, което беше рядка гледка сред мъжете от племето риганте. Големи очи на широко лице без изпъкващо чело или скули. „И затова юмруците на противник по-трудно ще му сцепят кожата“ — каза си друидът.
— Ще го видиш по-късно в последния юмручен бой — подхвърли на Конавар. — Ще победи и този път.
— Старичък ми се вижда.
Брат Слънцеднев се разсмя.
— Навършил е трийсет. Да, едва крета, горкият.
Кон се ухили.
— Исках да кажа, че е стар за момичето. Тя на колко е — на шестнайсет?
— На седемнайсет. Искаш ли да те запозная с нея?
Младежът завъртя глава.
Паракс дойде при тях и Конавар го представи на брат Слънцеднев. Друидът още в първия миг забеляза колко бдителни са очите на този човек. Паракс също го гледаше преценяващо. Брат Слънцеднев се усмихна.
— Несломим като стар дъб. Добър човек е — каза на Кон.
— Знам, братко Слънцеднев.
— Аз още съм тук — изсумтя Паракс. — Да бяхте почакали да се махна, преди да ме обсъждате.
— Освен това е докачлив — добави Кон. — Сигурно защото остарява. — Паракс изтърси ругатня и Кон се ококори пресилено. — И нехае за добрите обноски. Да изрече такива думи пред друид? Същински позор…
Брат Слънцеднев потупа Паракс по рамото.
— Моля те да ми простиш. Не исках да проявя неуважение. Радвам се, че Кон има достоен приятел.
Друидът отиде да гледа състезанието по хвърляне на копие. Победи младеж от племето панони.
След малко беше в гъмжилото, което посрещна с шумни приветствия бегачите. Брефар стигна втори до билото на хълма, но накрая изпревари с крачка водача, който беше от южните земи на риганте.
Накрая започна и последният юмручен бой. Фялок победи с грубо надмощие, юмруците му често се врязваха в лицето на противника. Ръцете му бяха бързи, мощта на ударите — страшна. Брат Слънцеднев не хареса двубоя. Стори му се, че русият гигант се наслаждава прекомерно на болката, която причинява. Можеше да омаломощи съперника си много по-бързо, а вместо това си играеше с него, за да го унижи в поражението. Друидът внезапно съжали, че вече не участва в такива единоборства. С радост би застанал в кръга срещу Фялок, за да го научи какво е да бъде жертва на такава жестокост, а не само да я проявява. Затвори очи и прошепна молитва, за да укроти духа си.