Щом поднесоха Сребърния жезъл на Фялок, той отиде при стройната висока Тей, обгърна раменете ѝ с ръка и я целуна по челото. Друидът забеляза, че момичето леко се отдръпна. Въпреки усмивката ѝ изглеждаше, че Фялок ѝ се натрапва.
Навсякъде се разнасяше миризмата на печено телешко. Брат Слънцеднев копнееше да го вкуси отново, устата му се напълни със слюнка. Пропъди това желание от главата си и опита да си внуши колко вкусна е горещата солена овесена каша, с която щеше да се засити тази вечер. Не е лесно да си друид.
— Даан да те благослови, братко Слънцеднев — поздрави го Тей.
Беше висока за жена, само два-три пръста под шест стъпки.
Друидът я гледаше само в тъмнокафявите очи и старателно не забелязваше извивките под бялата вълнена рокля. Съсредоточи се върху сребърната диадема на челото ѝ, която прикрепяше дългата ѝ кестенява коса.
— Духовете да благословят и тебе, дете — отвърна той. — Забавляваш ли се на Игрите?
— По-забавно щеше да е, ако можех да се състезавам.
Брат Слънцеднев призна пред себе си, че това хрумване заслужава възхищение. Жени, които бягат или хвърлят копие… Въображението му услужливо му предложи такива гледки, че той неволно се върна в мислите си към лишенията, на които го подлагаше призванието му.
— Добре ли е майка ти? — попита друидът.
— Да. За нея Игрите винаги са били удоволствие. Може би тъгува и по планините. Аз пък харесвам морето. Седя и го гледам часове наред… особено ако е бурно и небето сивее.
Брат Слънцеднев се усмихваше учтиво и я чакаше да стигне до причината, заради която го беше заговорила.
— Ще ми кажеш ли — подхвана момичето с уж нехайно любопитство — с кого говореше преди надбягването?
— Уважаема Тей, аз разговарях с мнозина. Как изглеждаше този мой събеседник?
— Висок младеж с бяла ивица в брадата.
— Аха… Значи питаш за Конавар от село Три потока.
— Онзи, който е убил злия крал?
— И се е бил с мечока. Същият. Да ви запозная ли?
— О, нямам такова желание. Просто ми стана интересно кой е. — Помълча неловко и попита: — Жена му дошла ли е с него?
— Доколкото знам, той не е женен. Дори не е сгоден.
Фялок дойде при тях. Могъщото му тяло пак беше покрито с червената коприна на ризата.
— Здравей, братко Слънцеднев. Гледа ли двубоя?
— Гледах, Фялок. Поздравявам те за победата.
— Приятно ми е да го чуя от бивш победител в Игрите. Как мислиш, би ли могъл да се справиш с мен, когато беше в разцвета на силите си?
Друидът се усмихна.
— По-млад си от мен, затова ще споделя с тебе една неприятна истина, която важи за всички бойци… включително и за мен. Всеки вярва, че е над останалите. Всъщност тази самоувереност е необходима, за да поддържа духа им. Но някъде винаги има някой, който те превъзхожда. Такъв е светът. Аз имах изключителния късмет да не се натъкна на такъв противник, докато участвах в двубоите. Да се надяваме, че и на тебе ще ти провърви така.
Докато говореше, докосна небрежно рамото на Фялок. И усети гнева и горчивината в душата на този великан… а много по-надълбоко бяха притаени печал и копнеж, които го изненадаха.
По-късно продължаваше да мисли за откритието си. На пръв поглед Фялок беше прекалено жесток и не пропускаше да унижи онези, които смяташе за по-недостойни от себе си. Но имаше и друг Фялок, скрит от околните под бушуващата враждебност, вечно недоволство и избухливост. Като златно семенце в локва помия.
Щеше ли да поникне то, или щеше да умре?
Брат Слънцеднев не знаеше отговора.
Тей вдигна глава да погледне луната, която едва се различаваше през дима от огньовете, на които готвеха угощенията. Музикантите засвириха отново, танцьорите пак подскачаха и се въртяха. Тя погледна с облекчение към Фялок, който бе отишъл да си вземе нещо за пиене, но се увлече в разговор с търговец от земите отвъд морето. Докато той беше наблизо, никой не я канеше да танцува. Тей изви очи към Конавар, който пък говореше с неколцина младежи. Където и да отидеше той, някой бързаше да го заприказва.