— Ти ли трябва да се подготвиш? Прости ми съмненията, дори аз знам, че си герой. Всички говорят за тебе. Но ти не си вожд. Защо да е важно, че тъкмо ти ще си готов за тази война?
— Защото ще се постарая да е важно — каза Конавар със същия спокоен глас, който бе озадачил Фялок, без капка самонадеяност или гордост.
— Значи мога да спя спокойно — ще знам, че ти си готов — натърти Тей. — Също като Фялок. И той все говори за битки. Мисля, че гори от нетърпение да се бие.
Настроението ѝ се разведри, защото най-после бе успяла да го смути.
— По-глупав е, отколкото очаквах — поклати глава Конавар. — Аз не говоря за битки, а за война. Битките са твърде малка част от този звяр.
— Звяр ли? Нима за тебе войната е като живо същество?
— Да. Видях как убива. Видях как помрачава човешките души. Видях неща, от които сърцето се вледенява. — Потрепери. — И няма да позволя на този звяр да оскверни Кайр Друаг. — Хвана ръката ѝ и целуна дланта ѝ. — Радвам се, че Фялок бутна брат ми. От разговора с тебе ми олекна.
Придружи я до мястото, откъдето я бе отвел, поклони ѝ се ниско и тръгна нанякъде. Фялок застана до нея.
— Ти ме посрами. На сгодена жена не подобава да се държи така.
— Не съм сгодена! Нито за тебе, нито за никой.
Светлите му очи се присвиха.
— Имаме уговорка.
— Не. Ти имаш уговорка със себе си. Изобщо не ти е хрумнало досега да ме попиташ искам ли да се омъжа за тебе.
Той се усмихна.
— А-а… Просто си ми сърдита. Разбирам. Аз… не помислих, преди да се скарам с онова момче. Ще поговорим и ще се разберем, докато се прибираме у дома.
Дългия леърд вдигна глава да погледне листата над пътя, по който се връщаше на коня си след екзекуцията. Те пожълтяваха, а въздухът ставаше все по-прохладен. Болката туптеше в рамото му, в безполезните пръсти на лявата му ръка сякаш се забиваха нажежени иглички. До него яздеше брат Слънцеднев. Двамата водеха мълчаливо тълпата обратно към Старите дъбове.
Щом спряха пред Големия дом, млад придворен хвана юздите на конете. Дългия леърд тръгна направо към дневната и се тръшна на широкото кресло до наскоро напаленото огнище. Друидът взе кана уисге от една лавица, махна капака и наля две щедри порции в пъстри гледжосани чаши. Дългия леърд отпи от кехлибарената течност и въздъхна.
— Трябваше просто да го затрием — каза накрая. — Тихо и без церемонии.
Брат Слънцеднев не отговори. И за него съдът и удавянето на Сенекал бяха потискащо преживяване. Познаваше този млад мъж още от раждането му. Не беше зъл, а само глупав и мекушав. Сам никога не би решил да отнеме живота на родителите си. Но Ферол го бе подтикнал към истинско зло.
Сенекал не можа да каже в своя защита друго, освен че Ферол убил баща му и майка му, а той много се уплашил от главореза, затова не избягал и не съобщил за престъплението. Друидът му повярва, но в такива случаи законът беше безмилостен. Когато чу присъдата, Сенекал се примоли плачливо за пощада и не пожела да върви сам към лобното си място. Извлякоха го от залата, той се отскубна и се вкопчи в един стълб на оградата. Двама стражници го дръпнаха насила оттам, вързаха му ръцете и стегнаха краката му с тежка верига, после го хвърлиха в една каруца. Сенекал ридаеше и пищеше по целия път.
По едно време Дългия леърд завъртя коня си към каруцата и гласът му изгърмя:
— В името на Таранис, не можеш ли да бъдеш мъж поне в предсмъртния си час?
— Не ме убивайте. Моля ви, не ме убивайте — продължи да скимти обреченият.
Владетелят нареди на стражниците да му запушат устата.
Хвърлиха го в блатото и веригата бързо го повлече надолу в мътната вода към останките на осъдените преди него.
Друидът допи чашата си. Дългия леърд гледаше умислено пламъците. Брат Слънцеднев виждаше колко е изнурено старото му лице.
— Кълна се в боговете, това може да пробуди съмнения у всекиго — промърмори навъсено владетелят. — През целия си живот вярвах, че ние, риганте, сме особени хора, не като кръвожадните чужденци. Само че сме си същите, нали?
— Не сме — настоя друидът. — Пътувал съм чак до Каменград. Навсякъде има всевъзможни злодеи — убийци, насилници, разбойници. Навсякъде! В големите градове се извършват злодеяния едва ли не всеки час. А в нашите планини такова убийство все още е рядкост. За щастие. Присъщо ни е да се грижим един за друг, да се погаждаме сравнително добре със съседите си. Малцина сред риганте пропадат на дъното.
Дългия леърд вдигна глава да погледне стария си приятел.