— Нима можеш да кажеш това, след като умъртвихме мъж, осъден за убийството на собствените си родители?
— Червеи има дори в някои плодове на най-здравото дърво.
Пак млъкнаха. Брат Слънцеднев вече се съмняваше доколко правдиви са думите му. Да, още вярваше, че риганте са особени, но доколко тяхната самобитност бе породена от суровия живот в планините, където съседите нямаше как да не се подкрепят взаимно, а всеки мъж и всяка жена имаха своя роля в живота на племето? И доколко това се дължеше на сидите? Друидите вярваха, че в тези земи има магия, сътворена от Духа. И че сидите са пазители на Духа. Брат Слънцеднев бе усещал силата много пъти, когато изкачваше върховете и оглеждаше земите отвисоко. Собствената му душа се възвисяваше от нахлуващата в него магия.
Загледа се повторно в седящия срещу него старец. Дългия леърд беше управник на северните риганте от почти четирийсет години, властваше над тях с мъдрост, любов, хитрост и проницателност, а в дни като този и с непреклонно зачитане на законите. Но натрупаните години не щадяха и него. Плътта вече се съсухряше по някога могъщото му тяло, ставите му скърцаха и го измъчваха, сърцето му отброяваше последните си удари.
— Идва още една зима — прошепна Дългия леърд. — Годините се изнизват толкова бързо…
Разтърка лявото си рамо.
— Пий повече отвара от коприва… и по-малко уисге — посъветва го друидът. — Това ще облекчи болките.
— Но няма да ме подмлади — ухили се владетелят.
— Това ли искаш? За да правиш отново същите глупави грешки?
Дългия леърд приглади посребрената си брада.
— Приятелю, живях и се радвах на дадения ми веднъж живот. Не съжалявам за това. Повечето от враговете ми са мъртви. Впрочем и повечето ми приятели са мъртви. Но аз крачех гордо през живота. Не искам всичко да се повтори, но ми липсва главозамайващото веселие на младостта с нейните схватки и похотливост.
— Ти беше със Земна жена три пъти само тази седмица — напомни друидът. — До ден-днешен не си се избавил от похотливостта.
Старецът се засмя.
— Прав си. Но вече я каня преди всичко за компания, да има кой да ми топли постелята. Липсва ми и моята съпруга. Понякога ми се причува, че Лизона изрича името ми.
Потръпна и протегна здравата си ръка към огнището.
— Говориш като за мъртвец…
— Аз съм мъртвецът в нейните очи. Няма съмнение в това. — Дългия леърд погледна друида в очите. — Според тебе ако отида при нея, ще ми прости ли? Ще се върне ли тук?
— Немислимо — завъртя глава брат Слънцеднев. — А ти щеше ли да ѝ простиш, ако ролите ви бяха разменени в тази история?
Владетелят също завъртя глава унило.
— Не бих ѝ простил. — Изведнъж се разсмя от сърце. — Ако ролите ни бяха разменени, а? Ако аз бях заварил Лизона в леглото с моята сестра, просто щях да умра от потрес.
— За да бъдат ролите ви наистина разменени, трябваше да я завариш със своя брат — поправи го назидателно друидът.
— Знам, знам. Просто опитах да се пошегувам. Проклет да съм, но дори не си струваше. Сестра ѝ обещаваше много, а получих малко. Колко тъжно е, че Лизона не е тук… и не виждам как малката расте.
— Малката вече е на седемнайсет години и може би напролет ще се омъжи.
— Нали за това говорех! Годините изчезват като прелетни птици. — Този път мълчанието не натежа толкова, двамата отпиваха от напълнените отново чаши. Дългия леърд проточи замислено: — Дали Морските вълци ще нападнат с големи сили през пролетта?
— Няма как да предвидим — призна брат Слънцеднев. — През последните години имаше набези тук-там, но не и по нашите брегове. Защо подозираш, че може да ни нападнат с многобройни пълчища?
— Може и да не го направят. Но късметът ни все някога ще свърши. Ако имах син… Няма кой да поеме властта от мен. Поне няма мъж, на когото да се доверя.
— Винаги си разчитал на Макус. Той е добър човек.
— Прав си. Но душата му посърна след смъртта на съпругата му. Какво да кажа за останалите? На Фялок не му достига мъдрост, а и мнозина се отнасят с неприязън към него. Другите са дребнави завистници. Ако някой от тях стане леърд, ще започнат безкрайни ежби. Може да се стигне и до размирици. И до междуособици в най-лошия случай. И тогава ако Морските вълци нападнат с всичките си кораби, може да ни разгромят. Непоносимо е да си мисля за това, приятелю.
— Какво ще правиш? — попита друидът.
— Чудя се. Усетът ми подсказва, че младият Конавар има заложби. Виждам у него семето на бъдещо величие. Прозорлив е, щом се е сетил да докара тук онези жребци. След няколко години ще имаме по-едри, по-силни, по-бързи бойни коне. Но е твърде млад. Ако имах пет години да го подготвя…