Майката се усмихна.
— Надявах се да го кажеш. Няма да споменаваш, че съм идвала при тебе, нали?
— Разбира се.
Вечерта на другия ден Ериата мина по първия мост и прекоси ливадата към дома на Конавар. Потропа на вратата. Отвори ѝ застаряващ мъж с посребрена от годините брада. Дръпна се и я покани с жест да влезе.
— При Конавар ли идваш?
— Да — отвърна тя.
— Той ще се върне скоро. Отиде в ковачницата да обсъди нещо с Нанкумал. Искаш ли нещо за пиене?
— Не.
— Ти си Ериата, Земната жена, нали?
— Аз съм.
— По желание на Конавар ли идваш?
— Не.
— Добре, госпожо, настани се до огнището. Аз тъкмо се канех да отида в кръчмата на Пелейн, за да се порадвам на една-две кани пиво. Дано не ме сметнеш за нелюбезен, че те оставям сама тук.
Ериата виждаше, че не си е доял вечерята, а нямаше нито ботуши, нито обувки на краката си. Беше му благодарна за лъжата и за скритата в нея проницателна учтивост.
Паракс си обу ботушите, взе си наметалото и излезе в тъмнината. Ериата седеше до огнището и оглеждаше стаята. Нямаше никаква украса по стените, а на пода бе проснато едно-единствено протъркано килимче. На отъпкания пръстен под бяха очертани пресичащи се кръгове. Предположи, че фигурата е направена от Руатан.
Мина повече от час, докато Конавар влезе в къщата. Пусна наметалото си на един стол и тръгна към кухнята. Чак тогава видя Ериата. Не пролича да е изненадан.
— Къде е Паракс?
— В новата кръчма на Пелейн.
— Яла ли си?
— Не съм гладна, Кон. Исках да те видя. Не ти ли е приятно?
— Напротив. Мислех да те навестя.
Ериата се изправи. Носеше обикновена синя рокля. Пристъпи към него и смъкна роклята от раменете си. Кон я заведе в едната спалня на къщата.
Час по-късно Ериата лежеше будна, Кон спеше до нея. Бяха се любили почти неистово, но имаше и нежност. После той се унесе бързо и сега дишаше дълбоко.
„Мерия е права — променил се е.“
Чу как Паракс се промъкна тихо в къщата, влезе в другата спалня и затвори вратата.
Ставаше много късно и тя тъкмо щеше да се надигне от леглото, но Кон се разтрепери. Ръката му над завивката се напрегна, пръстите се свиха в юмрук. От гърлото му се изтръгна стон на безмерно отчаяние. Тялото му се разтресе и той извика. Ериата се притисна до него и го погали по дългата коса.
— Успокой се — зашепна му, — това е само сън.
Кон се събуди и престана да трепери. Обърна се на гръб и изтри с длан потта от лицето си.
— Не е сън. Аз бях там. Видях.
— Разкажи ми.
— Повярвай ми, не искаш да научиш това.
— Изречи го на глас — тихо настоя Ериата. — Не го задържай в себе си.
Той като че ли пренебрегна молбата ѝ, лежеше неподвижно със затворени очи. След малко заговори.
— След превземането на Алин и пълния разгром на пердиите войниците на Каменград събраха хиляди от племето, за да бъдат продадени в робство. Хиляди, които щяха да вървят оковани чак до Каменград. Други бяха… погубени, приковани към отсечени и забити в земята колове. Стотици умряха така.
Млъкна. Ериата не казваше нищо. Долавяше, че най-лошото предстои тепърва.
— Намерих Паракс сред пленниците. Познавах го и помолих да го освободят, за да тръгне с мен. Джасарай се съгласи. В последния ден, когато с Паракс вече се приготвяхме да напуснем онези земи, видяхме… видяхме… — Той седна в леглото и закри лицето си с ръце. — Не мога…
— Кажи ми, Конавар. Нужно е да го кажеш.
Кон въздъхна.
— Щом излязохме от портата на Алин, видяхме около петстотин малки деца на хълма, пазеха ги войници. Подминахме ги и тръгнахме нагоре по склона. Скоро чухме писъци. Продължихме към мястото, откъдето се чуваха. На една поляна в гората войници от Каменград убиваха деца. Имаше стотици тела — на пеленачета и току-що проходили дечица. Бяха изкопали огромна яма. Видях един войник, който хвана бебе за крачетата и го завъртя с все сила към едно дърво… — Кон се задави. — Исках да извадя меча си, да препусна към войниците и да съсека колкото може повече от тях. Трябваше да го направя. До последния си ден ще съжалявам, че се въздържах.
— Просто щяха да убият и тебе заедно с децата.
— Знам. Както знам, че надделя стремежът да се върна при Кайр Друаг и да направя всичко по силите си, за да не се стовари този ужас и върху моя народ. Но няма да забравя, че обърнах гръб на тези обречени деца. Един герой не би постъпил така. Има и още нещо… Убих един мъж в Алин преди началото на войната. Той предаде Бануин. Преди да го довърша, навън претичаха деца. И аз му казах, че дните на смях за неговото племе са свършили, че ще направя всичко, за да ги изтрия от лицето на земята. Това и направих.