— Паракс, развържи първия — заповяда Конавар.
— Не! — намеси се тутакси Лизона, гласът ѝ бе изтънял от паника. — Не е нужно никой да умира. Всички прекалихме. Конавар, не би ли се съгласил, че… отвеждането на твоите коне не е кражба, а само твърде глупава шега?
— Разбирам — промълви той неприязнено. — От същите шеги като настаняването на пратеници на Дългия леърд във въшлясала съборетина, обитавана от плъхове?
— Да, от същите — призна господарката. — Конавар, нека започнем на чисто. Виждам, че те подцених. Сбърках. Може ли да забравим станалото?
Кон прибра меча в ножницата, взе си наметалото и пак се поклони.
— Да, може.
Погледна за миг Фялок, чието лице бе потъмняло от усилията да потисне гнева си, после извади кинжала си и сряза въжетата на двамата пленници.
— Закусвали ли сте? — попита Лизона.
— Още не, господарке.
— Тогава ела в залата със слугата си.
Тя се върна в Големия дом, а Фялок дойде при Кон и изсъска:
— Не си мисли, че си се отървал. Ще те докопам. Кълна се във всички богове!
И също тръгна към залата.
— Може да не те бива много в сприятеляването — подметна Паракс, — но се кълна в небесата, че нямаш равен в намирането на врагове.
Тей яздеше прекрасно; белият ѝ кон откликваше незабавно на всяко леко подръпване на юздата или нейно движение.
— Обучен е с вещина — призна Конавар, когато изкачиха последния склон и доближиха ръба на скалите над морето. — Ти ли се занимаваше с него?
— Не. Братовчед ми Легат опитомява всичките ни коне. Има дарба да се погажда с тях. Дори съм сигурна, че знае езика им. Никога не съм виждала камшик или пръчка в ръцете му. Говори им и те сякаш го разбират.
— Казват, че и моят баща имал тази дарба.
Той запомни името на братовчед ѝ. Щеше да се нуждае от най-способните коняри за новата порода коне. Вятърът откъм морето се засили, носеше хлад и свежест. Тъмната коса на Тей се развя като знаме и откри дългата ѝ шия. „Тя е като прекрасен лебед…“
— Да отидем при дърветата на завет — каза той. — Ще вържем конете и ще огледаме.
Оставиха животните при горичката, Конавар се върна при ръба и седна на един камък. Оттук виждаше реката и далечното устие. По брега имаше много удобни места за дългите кораби на разбойниците. Тей дойде при него; той се наслаждаваше на походката ѝ, на гордата осанка, на естественото изящество.
— Тук е хубаво. Винаги съм харесвала тази гледка.
— Да, хубаво е.
Кон се загледа надолу към блещукащата вода.
— За какво мислиш? — попита Тей.
— Представям си дългите кораби, идващи откъм морето, които могат да спрат на този бряг. Наклонът е на запад, хората в Седемте върби ще видят нашествениците чак когато изкачат онзи хълм само на миля от селището.
Върнаха се при конете и продължиха на юг. Крайбрежните скали ставаха все по-високи. Накрая се добраха до място, откъдето в далечината се виждаше селището.
— Тук трябва да се вдигне наблюдателна кула, в която винаги да има съгледвач. И подредени за сигнален огън дърва. Денем може да бъдат залети с масло за лампи. Пушекът ще се вижда от укреплението. Така хората в Трите върби ще имат три пъти повече време да се подготвят за отбрана.
— Прав си — съгласи се Тей. — Но разбойниците не са идвали тук от десет години. Ако имаше кула, мъжете щяха да чакат напразно в нея — добави засмяна.
— Да, същинска загадка — промърмори Кон. — На север има по-малко удобни места за корабите, а и селата са малки. Но те бяха нападнати няколко пъти през последните две години. Не мога да разбера какво става.
— Може да сме любимци на сидите — подхвърли Тей.
— Очевидно.
Стигнаха до горичка, откъдето се виждаше укреплението.
— Аз бих изградил кули в четирите ъгъла с опитни стрелци на всяка. И трябва да има широк ров около стените, със заострени колове в него.
— Имам един въпрос…
— Питай.
— Щеше ли да убиеш Фарар и другия, или само си послужи с хитрина, за да вразумиш майка ми?
Конавар се смути. Вече знаеше, че Тей е милосърдна по душа, и не искаше да я настрои срещу себе си. Самият въпрос му даваше възможност да отговори уклончиво, но не искаше и да я лъже.
— Щях да ги убия. Но разчитах майка ти да се намеси. — Долови разочарованието ѝ и наведе глава. — Съжалявам, Тей.
— Толкова лесно ли е да убиваш? Животът би трябвало да е скъпоценност. Фарар има съпруга и две малки деца. Обича ги безкрайно, и те него също. Да, често прилича на надут пуяк и става непоносим. Но иначе е добър човек. А животът му можеше да бъде отнет, защото отведе конете ви за малко.