— Съпругът ѝ почина преди две години. Беше доста по-стар от нея. Сърцето му не издържа.
— Не се учудвам — подметна Паракс. — Не му е било лесно да я задоволи.
Фейтън прихна.
— Ох, това не искам дори да си го представям. Как ли ще спя тази нощ… Имам още една стая. Добре дошли сте да отседнете при мен за няколко дни. После новият собственик ще се настани в къщата.
— Защо напускаш Седемте върби? — попита Кон.
— Тук ми харесва, но заради войните на Каменград пострадаха продажбите на добитък и зърно. На юг търговията върви по-добре. Столицата на племето норвии вече е процъфтяващо пристанище. Откакто рудата в мините на Разбитата планина започна да се изчерпва, повече кораби се отбиват при норвиите. Тръгвам след четири дни.
— Да си кажа честно, мога да легна и веднага — сподели с въздишка Паракс.
Фейтън го заведе в голямата спалня с три легла, ловецът му благодари и търговецът се върна в голямата стая с огнището.
— Наскърбих се, когато чух за смъртта на Бануин — каза, докато наливаше вино за себе си и за Конавар. — Беше много свестен човек.
— Такъв си беше.
— Помогна ми, за да започна тук. Даде ми заем от сто сребърника. Едва миналата година му се изплатих докрай. Не се сърдеше дори през годините, когато търговията не вървеше добре и закъснявах, защото не можех да събера парите. Рядко се срещат хора като него. За съжаление хора като Дятка не са рядкост. Научих, че си го убил много мъчително.
Конавар се престори, че не е чул последните думи, и попита:
— Какво можеш да ми кажеш за Седемте върби?
— Зависи какво искаш да научиш.
— Богато ли е селището?
Фейтън вдигна рамене.
— И това зависи от смисъла, който влагаш в думата „богатство“. Земята е плодородна. Има изобилие на зърно, говеда и овце. Парите тук са малко освен около празниците, когато се продава най-много добитък. На север има стара мина за сребро, но откарват рудата в топилнята до Разбитата планина на около осемдесет мили оттук. Нищожна част от това сребро стига до Седемте върби.
— Знаеш ли защо дойдох?
— Дара ми каза, че си тук, за да провериш колко добре можем да се браним от набезите на морските разбойници. Вярно ли е?
— Да.
— Не е имало набег от…
— … от десет години. Знам. Същинска загадка, нали?
— Млади приятелю, на подарен кон зъбите не се гледат. А и какво биха се надявали да отмъкнат? Не могат да пренасят жито или добитък с техните бойни кораби. Поне досега можеха да се надяват на по-ценна плячка, ако нападат съкровищницата при Разбитата планина или търговските средища на юг.
— Вероятно си прав — съгласи се Кон. — Но Морските вълци отвличат и жени при набезите, а в Седемте върби има предостатъчно млади жени.
— Да, много са. Има и пет Земни жени, които биха продали с приказна печалба на пазарите за роби в Каменград. Да не забравяме, че могат да поискат и откуп… — Фейтън неочаквано се ухили. — Но ти имаш и друг неприятел много по-наблизо, млади Конавар. Говори се, че си озлобил Фялок.
Кон сви рамене.
— Той е груб и жесток човек, трудно го понасям.
— Да, не си поплюва и е много силен. Не бих искал да стане и мой враг. Може би ако се ожени за Тей, тази свирепост ще се смекчи донякъде.
— Едва ли — отвърна Кон. — И аз искам да се оженя за нея.
— Виж ти… Предстоят интересни времена. Жалко, че няма да съм тук, за да видя какво ще се случи.
Още три дни Кон обикаляше околността. Съвсем рядко успяваше да зърне Тей. Видя я веднъж да отива някъде с Фялок, друг път я забеляза да язди в далечината на запад от селището. Тя не го доближаваше. Кон недоумяваше защо се държи така. В онази сутрин сякаш се бяха сближили, но вече го обземаха съмнения, че се е заблудил.
Фейтън напусна Седемте върби, повел керван от над двайсет товарни коня с вещи и стока. Конавар му пожела сполука и отиде в Големия дом да говори с господарката Лизона. В залата бяха сложени три кресла. Лизона бе облякла дълга тъмносиня рокля и седеше на средното. От двете ѝ страни бяха Фялок и Тей с дрехи за езда. Великанът изглеждаше спокоен и дори се усмихна на Конавар. Тей заби поглед в скута си. Конавар се поклони на Лизона и обясни какво е видял и какво препоръчва.
Слушаха, без да го прекъсват. Когато млъкна, господарката му благодари за усърдието и обеща да обмисли всеки негов съвет. Фялок не продумваше, а Тей все така не искаше да срещне погледа му.
Странен край на задачата, който не му донесе никакво удовлетворение.
— Значи ще ни напуснеш днес? — подхвърли Лизона.
— Да, господарке. Щом се върне Паракс.