— Защо дойде при мен? — попита Кон.
— По-скоро ти дойде при мен. Изостави любимата си в Седемте върби, спря на това уединено място и наруши моето сливане с дъба. Сърцето ти избра мястото, Конавар. Защото знаеше, че съм тук. Свързани сме чрез Духа, откакто ти спаси сърнето. Въпросът е защо твоето сърце те доведе тук. Какво търсиш?
— Не знаех, че съм търсил нещо.
— Дали не е защото още си ядосан на Тей, че не ти проговори? Понякога и от гнева има полза, но по-често той обгръща ума в мъгла, която заслепява за истината. Какъв въпрос те измъчваше през последните дни?
— Питах се с каква цел дългият кораб е спрял на брега и кой е отишъл там. И защо?
— И до какви отговори стигна?
— Никакви. Морските вълци нападат заради плячка, която могат да отнесат. Злато и сребро. Понякога жени. В Седемте върби няма злато.
— Но има голямо богатство, поне както си го представяте вие хората.
— Не те разбирам.
— Кой е най-богатият леърд на риганте?
— Моят господар. Той притежава три рудника — два със залежи на сребро и един със злато.
— И какво е най-ценно за него?
— Как да знам?
— Ами помисли.
— Не може ли да ми кажеш направо?
— Дъбът ме зове — отвърна Тагда.
Обърна се тежко и проникна обратно в дървото. Докато изчезваше, гласът му стигна до ушите на Кон:
— В нощта на Самиан ела в гората с Дървото на желанията. Пак ще поговорим.
Кон седеше загледан в огъня и се напрягаше да разгадае чутото. Морски разбойници. Злато. Плячка. Разговорът витаеше подобно на дим в ума му — дразнеше го, но си оставаше неуловим. Изведнъж чу тропот на кон, препускащ в галоп. Паракс. Надигна се и го извика. Ловецът доближи вихрено огъня, дръпна юздите и скочи в движение от коня.
— Защо се забави?
— Заради коня с отчупената подкова. Намерих го! — задъхано каза Паракс.
— Разкажи.
— Язди го онзи търговец — Фейтън.
— Значи той се е срещал с разбойниците?
— Тъкмо той. Ето ти и разковничето. Набезите срещу Седемте върби са спрели в годината, когато той се заселил там. Щом научих чий е конят, отидох в къщата да си поприказвам с Дара. Фейтън винаги поддържал връзка с миньорското селище в Разбитата планина, а и с още няколко рудника на юг. Всяко от тези места е нападано повече от веднъж.
— Той е давал сведения на Морските вълци — процеди Конавар.
— Така изглежда. Знаел е кога превозват сребро и къде ще почиват коларите. И всичко останало. Но рудата е на привършване и не е имало смисъл да се застоява повече тук.
— Това ми е ясно, но за какво е била последната им тайна среща? Какво са намислили?
— Не чакай отговор от следотърсач — изсумтя Паракс. — В Седемте върби няма злато.
На Кон му се стори, че мравки го полазиха по гърба, защото си спомни какво му бе казал търговецът: „Да не забравяме, че могат да поискат и откуп…“ Тогава не беше обърнал внимание на думите му.
— Има богатство, и то какво — прошепна втрещен. — Съпругата и дъщерята на Дългия леърд. Ще поискат за тях десет пъти повече злато, отколкото тежат. Колко разбойници плават на такъв кораб?
— Четирийсет, може би петдесет. Никога не съм доближавал техен кораб, за да ги преброя. Ако съдя по улея, който е издълбал корабът в брега, по-скоро са петдесет.
— Корабът не е отплавал в открито море — каза Конавар. — Чакали са само Фейтън да отпътува.
— Защо?
Младежът яхна припряно коня си.
— Да се връщаме!
Бързаха колкото им позволяваше стръмната пътека, но конете бяха уморени и стигнаха до последното било преди Седемте върби чак по здрач. Огромен стълб дим се издигаше над укреплението, Кон видя бягащи към северните хълмове хора. На юг едва различи разбойниците, които се тътреха мудно, понесли тежък товар.
— И сега какво? — изпъшка Паракс.
— Аз тръгвам към залива, където беше спрял техният кораб. Ти слез в селището. Ако Фялок е оцелял, кажи му къде съм.
— И той ще дотича да те спасява ли? — изсумтя Паракс. — И да го видя, няма да повярвам.
— Ще дойде, ако онези са хванали Тей.
— Да, сигурно. Но ако е избягала?
— Не е успяла. Ако не са я намерили, още щяха да тършуват из Седемте върби. Тръгвай де!
Конавар препусна на юг.
Исполинът Шард от племето варс стоеше до портата на укреплението, за да се порадва още малко на пожарите. Отначало набегът бе потръгнал добре. Стигнаха брега по пладне на кораба си „Кървавото цвете“ и той заповяда на воините си да се промъкнат в горите над селището. Вотан ги благослови за победа — изпрати им буря. Нямаше нито един страж на дървените стени, когато петдесетимата нападатели излязоха от гората и затичаха към отворената порта.