Навлезе в мрачната гора.
На по-малко от една миля пред него Джарик не издържа и стовари мятащата се Тей на земята. Тя понечи да стане, но тежкият шамар я повали.
— Кротувай, кучко, и нищо лошо няма да те сполети. Пленихме те за откуп, не за забавление.
Момичето мълчеше. Джарик приклекна до нея и я погледна в очите. Нямаше страх, откриваше в погледа ѝ само омраза и ярост. Той се ухили.
— Но ако направиш още някоя глупост, непременно ще се позабавлявам с тебе. Разбра ли?
Тя кимна. Той я вдигна да се изправи и продължиха с другите трима воини към брега. Момичето залитна, сякаш се спъна. Джарик протегна ръка да я хване. Тя се завъртя внезапно, заби чело в лицето му и хукна през гората. Джарик изпсува и четиримата се втурнаха след нея.
Момичето беше пъргаво, но той беше още по-бърз и много по-силен. Тя прескочи едно паднало дърво и свърна надясно. Джарик я догонваше, оставаха само няколко стъпки. Тъкмо да я докопа и тя пак кривна на другата страна. Не знаеше, че сега бяга право към кораба на брега. Зад плътните храсти имаше огряна от луната поляна. Тей се провря през шубраците. Джарик се метна напред. Тя едва не му се изплъзна, но пръстите му я стиснаха за глезена. Тей се стовари тежко на тревата.
— Не запомни ли какво ти казах, кучко?! — изрева той.
Тя скочи преди да я хване здраво за раменете. Лакътят ѝ го халоса по ухото. Джарик се вбеси толкова, че чак му причерня. Завъртя я към себе си и юмрукът му я удари с все сила. Тя тупна на колене зашеметена. Тримата му воини дотичаха на поляната. Джарик вече разхлабваше колана си.
— Никой няма да я пипне! — кресна един от воините. — Такава е заповедта.
— Кидрик, ти ли ще ми дърдориш за заповеди? Заповедта беше да хванем и двете жени живи, нали? Тази кучка трябва да си научи урока.
— А ти трябва да умреш — каза някой.
Джарик отскочи и се обърна. До храстите стоеше един-единствен боец риганте с лъскав меч в едната ръка и нож в другата. Намесата му беше съвсем безсмислена. Ако Джарик се провикнеше, щяха да го чуят мъжете при кораба, а целият отряд идваше насам през гората. Той побърза да стегне колана си и викна на тримата си воини.
— Какво зяпате бе? Убийте тая гадина.
Те извадиха мечовете си и нападнаха. А непознатият скочи към тях. Оръжията му искряха като сребро в лунните лъчи. Един от воините на Джарик падна, после вторият. Третият се просна по гръб с прерязано гърло, кръвта шурна по ризницата му.
Джарик налетя, хванал дръжката на меча с две ръце, за да стовари острието върху главата на врага, който в последния миг се наведе. Джарик загуби равновесие и залитна. Ужасна, непоносима горещина прониза гърдите му като мълния. Видя смътно, че между ребрата му стърчи дръжката на нож. Прекрасно изработена дръжка…
Лицето му опря в тревата. Каква приятна хладина. Погледът му се спря на близкия храст, където чакаше скрита лисица. Болката го прогори повторно, когато врагът издърпа ножа си. Джарик изстена и опита да се надигне. Нямаше никаква сила в ръцете. Успя само да се обърне по гръб. Главата му се килна встрани. Непознатият помагаше на момичето да стане.
Облак закри луната.
И всичко потъмня.
Тей още беше зашеметена от ударите, но се препъваше след Конавар през гората. Чуваше в далечината гласовете и смеха на разбойниците. Звуците разпръсваха мъглата в главата ѝ, изпълваха я със страх. Мислеше колко е странно, че не се боеше, докато беше тяхна пленница, а уплахата връхлетя след като Конавар я освободи. Реши, че ще умува за това по-късно. Конавар спря зад един дебел дъб. Тя се притаи до него и прошепна:
— Какво ще правим?
— Трябва да се промъкнем между тях. Още не знаят, че си се изплъзнала. Вървят заедно. Оттук няма как да се върнем при коня ми.
Поведе я наляво. Над тях облаците се разкъсваха, луната пак засия ярко. Конавар изсъска проклятие, приклекна и я дръпна да се сниши.
— Вече знам защо те наричат Демонски меч — прошепна Тей.
— Нямаме време за приказки. — Конавар пропълзя към храстите, Тей се промъкна до него. — Ще чакаме, докато отминат.
Някой наду боен рог. Яростни вопли се разнесоха в гората. Не беше нужно Тей да разбира думите, за да знае, че са намерили труповете. Изви очи към Конавар — той беше напрегнат, лицето му бе сковано от гняв. Тя чу тропота на тичащи мъже и щеше да побегне, но Конавар я притисна с ръка към земята.
— Не се надигай! — прошепна до ухото ѝ. — Ще дебнат за всяко движение.
Не пускаше рамото ѝ, а Тей осъзнаваше мъчително колко редки са клонките на храстите, под които лежаха. Всеки, който минеше наблизо, щеше да ги види.