— Аз ще я попитам иска ли да обиколи дървото с мен — натърти Кон и макар че Фялок му беше неприятен, се натъжи от болката, която му причини.
След като бе загубил Ариан, разбираше твърде добре какво преживява мъжът срещу него.
— Да… Досещах се, че ти си причината за моите несгоди. Ти ми отне единствената радост в живота. Някой ден ще потърся разплата. Но не днес. Ще намеря Фейтън и ще го върна, за да бъде съден.
— Просто го убий — изсумтя Кон. — Не искам да виждам повече тази твар.
Разбойниците бяха погубили двайсет и двама мъже, пет жени и четири деца. Телата им бяха наредени едно до друго, лицата покрити с наметала и одеяла. Силният дъжд през нощта бе спрял пожара, преди да изгори цялото селище. Хора ровеха в мокрите пепелища с надеждата да намерят поне някоя вещ, която да могат да използват.
Кон стоеше до главната порта и се взираше в тях. Всички като че носеха маски на отчаяно примирение. Разбойниците нападат и си отиват, а животът продължава, макар и обременен с горест. Видя, че Тей обикаля и нарежда какво трябва да се свърши.
— По-добре си почини поне малко — каза ѝ Кон.
— Ще си почина, когато остане време. Конавар, сега отговорността за това селище се пада на мен.
— Знам.
Той забеляза как тя стрелна с поглед наредените тела. Първото беше на господарката Лизона, поръбена със златна нишка кърпа покриваше лицето ѝ. Тей преглътна тежко и му се стори, че ще заплаче. Но тя отиде при неколцина мъже, които чакаха наблизо.
— Ще трябва много дървен материал. Орас, събери достатъчно хора и започвайте да сечете.
— Да, господарке.
Тя погледна друг.
— Гарон, от тебе искам да се погрижиш всички останали без дом да бъдат подслонени някъде тази вечер.
— Както заповядате, господарке.
— Как да помогна? — попита Кон.
— Сред хълмовете на север живее един друид. В пещера близо до дъбова горичка. Доведи го, за да благослови душите на покойниците.
Кон се поклони и тръгна към портата, през която тъкмо влизаха Паракс и неколцина от хората на Фялок. Конавар попита един от тях може ли да вземе коня му. Мъжът кимна разсеяно, слезе и тръгна унило към една от изгорените къщи. Но преди да стигне до овъглените останки, спря при труповете. Извика пронизително, падна на колене до тялото на млада жена, дръпна наметалото от лицето ѝ и зарови глава в рамото ѝ.
Кон яхна коня и даде знак на Паракс да тръгне с него. Обясни му къде отиват.
— Лесно ще го намерим — каза следотърсачът и въздъхна. — Конавар, черен ден е този.
— Прав си. Но можеше да е и много по-зле.
— Какво стана в гората?
— Намерих я и я изведох оттам — пестеливо отговори Конавар.
— Едва ли е било толкова просто.
— Другото е кръв, Паракс. И смърт. Как е възможно човек като Фейтън да обрече с такова равнодушие на смърт и разруха хората, сред които е живял толкова години? Ти прозря ли злото в него?
— Не. Кой би могъл? Държа се с нас приветливо и гостоприемно. Веднъж видях златна чаша, купена от стария крал на пердиите. Така се случи, че той изтърва чашата и тя се удари в ръба на масата. Под одрания тънък слой злато имаше олово. Всъщност чашата не струваше почти нищо. Май Фейтън е като онази чаша. Жалко. Харесах го.
— И аз.
След малко видяха друида, който слизаше по склона към тях, бялата му роба сияеше на слънцето. Оказа се старец с дълга побеляла коса и увиснали мустаци.
— Видях пожарите — каза друидът. — Мнозина ли умряха?
— Трийсет — отвърна Кон. — Разбойниците убиха господарката Лизона.
Старецът кимна.
— Несговорчива жена беше. Не се погаждахме. Дъщеря ѝ жива и здрава ли е?
— Да, зае се с възстановяването на селището.
— Върнете се и предайте на Тей, че идвам.
— Защо да не яздиш зад мен? — предложи Кон.
— Ще вървя. Така ще имам повече време да се моля за мъртвите.
През целия дълъг ден Кон се трудеше с местните хора, измъкваше обгорели греди от развалините, влачеше окастрени дънери от гората на север. По пладне седна за малко да си поеме дъх при двайсетина мъже от Седемте върби. Мълчеше и ги слушаше. Най-честият въпрос беше „Защо се случи точно на нас?“. Кон беше достатъчно разсъдлив да знае, че сега не е времето да им предлага отговор. Десет години в относителна безопасност ги бяха направили немарливи и нехайни. При нападението не бе имало човек на крепостната стена, а портата била широко отворена.
Щяха ли да се поучат?