Да. А после щяха да минат години…
Реши да не мисли за това.
Спомни си последния разговор с Остаран. След разгрома на пердиите за това племе вече нямаше бъдеще.
— Ами ако и гат ги сполети същата участ? — каза Кон на Остаран.
— Немислимо. Ние сме съюзници на хората от Каменград.
— Пердиите не бяха ли съюзници на Джасарай миналата година?
— Приятелю, ти можеш да развалиш настроението на всеки. За какво ѝ е на Каменната армия да ни напада?
Остаран не можеше да види истината, макар че беше пред очите му като просмукана с кръв карта. Народът на Каменград искаше да притежава всичко. Нямаше да се укротят, докато не завладеят всички обитаеми земи.
— Я погледни. — Кон взе пръчка и надраска линия по мократа пръст. — Ето тук са земите на гат и остро. Много отдалечени са от пределите, до които е стигнала Каменната армия. Нашествениците не могат да настъпят чак до морския бряг, защото биха останали без припаси. Но ето ги земите на пердиите, забити като връх на стрела между вашите. Плодородни земи с хилядни стада говеда и коне. Хората от Каменград ще се настанят в тях, ще построят градове и крепости. И тогава ще могат да нанесат удар накъдето пожелаят.
— И защо да го правят? — не разбра Остаран.
— Защото не могат да не го направят. Така живеят, такова е тяхното стопанство. Имат огромна редовна армия, на която трябва да плащат. Чрез завоевания се сдобиват с плячката, която прави генералите богати, а войниците — предани. В земите на гат имате… колко бяха?… десетина рудника за злато, нали?
— Вече са четиринайсет — поправи го Остаран. — Имаме и пет сребърни рудника.
— Значи хората от Каменград ще ви ги отнемат. И сега кой ще ви се притече на помощ, оста? Адуите бяха унищожени, с пердиите също е свършено.
— Не ни е нужна помощ — заинати се Остаран. — Ще стъпчем в земята всеки нашественик. Ние не сме като пердиите. Нашата войска е двойно по-могъща.
— Още ли вярваш в това след всичко, което видя? Пантерите на Джасарай имат толкова добро оръжие и броня, колкото им е необходимо, те са дисциплинирани и несломими. Няма да се огънат дори при нападение от засада, колкото ще да са храбри вашите бойци.
— Днес си твърде мрачен — укори го Остаран и неочаквано се засмя. — Участвахме в славна победа. Джасарай те дари с ковчежета злато и жребците, които ти искаше. Аз и моите хора си получихме щедрото възнаграждение, а слънцето грее приятно. Да ти кажа още нещо, преди да подхванеш отново пророчества за гибел и разруха. Джасарай ме увери лично, че не обмисля нови походи. Искал да се върне към заниманията си на книжник в Каменград. Липсвали му тихите безгрижни дни в техния университет. Е, сега какво ще кажеш?
— Имам само една заръка към тебе — когато краят настъпи и за вас, отведи колкото може повече бойци в Гориаса. Потърси Гаршон, най-влиятелния търговец. И му напомни, че ми е обещал услуга. Възползвайте се от помощта му, за да прекосите морето и да дойдете в северните земи на риганте.
— Аз пък имам обещание за тебе, приятелю. Ако Джасарай ни нападне, ще ти изпратя главата му…
Кон се върна в настоящето — мъжете около него ставаха, за да се захванат пак с работата, която нямаше да приключи скоро. Той им помагаше до здрач, после потърси Паракс. Следотърсачът бе отишъл следобед в бившата къща на Фейтън да си отспи. Кон не го укоряваше — годините вече му тежаха, а и предишната нощ не беше лека за него.
Завари го да пържи две големи парчета месо.
— Къде е онази едра жена?
— И тя е сред мъртвите — отвърна намусено ловецът.
Смълчаха се; не разговаряха и докато се хранеха. Месото бе останало жилаво.
Кон отиде зад къщата и се изми в ручея, който се стичаше от северните хълмове. Студената вода го освежи. Остави оръжията си в къщата и тръгна към останките от Големия дом. Голяма част от покрива бе рухнала, но бурята бе угасила пламъците, преди да обхванат западната половина на залата. Тей седеше до каменното огнище. Придържаше одеяло на раменете си и гледаше втренчено пламъците.
Кон седна срещу нея. Засъхналите сълзи бяха оставили следи в саждите по лицето ѝ.
— Тей, съжалявам за мъката, която те сполетя.
Тя кимна безмълвно. Той сложи още дърва в огнището.
— Ще си тръгнеш ли утре? — попита Тей.
— Да. Трябва да отида при баща ти. Той ще изпрати тук каруци със сух дървен материал, за да построите здрави къщи.
— Пожелавам ти лек път — прошепна момичето.
— Обичам те, Тей — каза той неочаквано и сам се стъписа колко лесно излязоха думите от устата му.
— Знам — отвърна тя. — Но сега не е добро време да говорим за това.