— Да те оставя ли сама? — попита Кон.
Тя завъртя глава и се усмихна изнурено.
— И да си тук, и да не си, пак съм сама. Всички сме сами. Раждаме се сами и умираме сами. А между раждането и смъртта понякога ни докосва любовта, но и с нея оставаме сами.
— Има истина в това — съгласи се той. — Но не е цялата истина. — Хвана ръката ѝ и я стисна леко. — Аз съм тук и това докосване ни свързва. — Премести се до нея и я прегърна. — Никое същество с кръв във вените не може да избегне смъртта. Тя стои на пътя пред всеки от нас и накрая ни отнася. Неотлъчно е с нас като черна сянка. Но ако живеем в ужас от смъртта, все едно не сме живи. Да, раждаме се сами. Да, умираме сами. Но през отреденото ни време живеем. И срещаме радостта. И аз съм самотен човек. Може винаги да съм бил такъв. Но сега не съм сам. Не и в този миг.
Тей не каза нищо, но той усети как се сгуши в него. Седеше безмълвно до нея и я галеше по косата. Тей се унесе, опряла глава на рамото му. Кон не помръдваше. Накрая, когато от огъня остана само жарава, я сложи много предпазливо на пода, сгъна наметалото си вместо възглавница и я зави с одеялото. Засипа жаравата с пепел и се обърна към рамката на избитата врата.
Там се извисяваше огромният силует на Фялок, лицето му не издаваше нищо.
Кон отиде при него и двамата излязоха пред развалините на Големия дом.
— Намери ли го?
— О, да, намерих го.
Показа окървавена кесия и я отвори. Опита да изсипе съдържанието ѝ в шепата си, но то бе залепнало за кожата. Бръкна и извади очите на Фейтън — вече бяха започнали да се свиват и сбръчкват.
— Този мръсник ще остане сляп във вечността.
— Заслужава си го — одобри Кон.
Фялок пусна очите в кесията и избърса длан в панталона си.
— Как е Тей?
— Страда. Но тя е силна.
— Тя е прекрасна жена, Конавар. Може би най-прекрасната. И заслужава най-добрия мъж. Дали си ти?
— Как да знам? — отвърна Кон.
— Хайде да проверим — предложи Фялок.
14.
Фялок се взираше в лицето на своя съперник и не откриваше страх. Само изненада.
— Искаш да се биеш с мен? Сега?
— Ако не си прекалено уплашен — отвърна Фялок.
Още от последния ден на Игрите си мечтаеше как ще просне в несвяст наглия младок. Всичко бе потръгнало зле оттогава. Тей се бе настроила срещу него, а сега селището, което трябваше да опази, беше опустошено от набега на разбойниците. Не можеше да забрави онези мигове, когато чу смразяващия глас: „Ако го удариш, ще те убия.“ Трябваше да се обърне и да цапардоса Конавар, да го повали на колене. А вместо това се бе вцепенил и само гледаше как младокът отиде да танцува с Тей.
Тогава го споходи жестокото предчувствие, че я е загубил. Спомни си как настръхна, сякаш бе премръзнал, как покрусата натежа в душата му. В твърде бурния живот на душата му любовта към Тей оставаше единствената неизменна опора. Отначало просто се радваше да вижда очарователното дете, отнасяше се съвсем бащински към нея. Научи я да язди, да стреля с лък, дори да се бие с меч. Силна ли? Разбира се, че Тей беше силна. Нали и Фялок ѝ бе помогнал да стане силна. А когато започна да се преобразява в жена, обичта му също разцъфтя. Тя се радваше на времето, прекарано с него в езда и лов, и той се надяваше, че и нейните чувства са се променили в съзвучие с неговите.
Но след Игрите стана опърничава и несговорчива. Фялок научи от своите бойци, че е разпитвала за Конавар. За Момчето, което се би с мечока. За Мъжа, който уби злия крал. За Конавар Воина.
Конавар… Все този Конавар…
Какво бе извършил, което Фялок не би могъл да постигне? Отговорът се изчерпваше с една дума — нищо.
Заблуждаваше се, че всичко това няма значение. Конавар беше далеч от Седемте върби. След време Тей щеше да го забрави. Напразни надежди. На Дългия леърд му бе скимнало да изпрати новия си любимец при тях и Фялок веднага забеляза каква светлина озари очите на Тей. Зърна и призрака на своето поражение. На трийсет и една почти можеше да е баща на Тей и полека проумяваше, че тя вижда в него само по-възрастен приятел и закрилник. Мъж, на когото може да разчита. Но не мъж, с когото би легнала. Прозрението беше почти непоносимо. Вкопчи се в него като злобно куче, впило зъби в сърцето му.
И ето, че Конавар бе спасил Тей в гората. Фялок знаеше, че това е краят. Никога не бе обичал друга жена. Без онази лъжа, с която бе подмамен да търси планински лъв, тъкмо той — Фялок, щеше да брани Тей от разбойниците, щеше да я защити от злото. И може би тя щеше да се отнася съвсем различно към него след този ден.
Как пък не. Дори боговете не бяха на негова страна, а само му пращаха лош късмет на всяка крачка.