— Ако ще ме държиш под око, трябва да си наблизо — подхвърли младежът. — Ела в Трите потока за празника Самиан.
— Няма какво да правя във вашето село.
— Може би ще откриеш, че не е така. Имам подарък за тебе, Фялок.
— Що за подарък?
— Ела в Трите потока и ще научиш.
Огньовете горяха, месото се печеше, буйните мелодии на гайди и тъпани се разнасяха надалеч, слънцето залезе в пищно озареното небе и нощта на Самиан започна. Стотици риганте от околните села се бяха събрали в Трите потока, за да присъстват на сватбата и да се натъпчат до пръсване с вкусното телешко, за което се бе погрижил Руатан.
Идваше зимата, на племето отново предстояха тежки месеци в оскъдица. Тази нощ щяха да се веселят и да пируват до насита, щяха да танцуват и да пеят. Време за пиянство и смях, за радост преди мрачната суровост на зимата.
Дългия леърд седеше в челото на почетната маса с Конавар от дясната си страна и Тей от лявата. Руатан и Мерия се настаниха наблизо. До Мерия седна Макус, старшият съветник на владетеля, невъзмутим мълчалив мъж на средна възраст с оредяваща прошарена коса и зорки будни очи. Предпочиташе да слуша, вместо да говори. Мерия си казваше, че е симпатичен човек, защото охотно признаваше пред себе си, че тя пък е твърде приказлива и цени търпеливия слушател.
Руатан ѝ бе разказвал за Макус, който сред свои беше кротък човек, но на бойното поле се превръщаше в корав предводител, сражаващ се със свирепостта на вълк единак. Нямаше съмнение, че Руатан му се възхищава.
— Говори се — тихо каза Мерия, — че Дългия леърд ще обяви нещо пред всички тази вечер.
— Така е, госпожо — кимна Макус.
— Какво ще каже?
— Не е редно аз да говоря преди него — усмихна се съветникът. — Имаш прекрасна рокля. Рядко съм виждал толкова омайващ оттенък на зеленото.
— Бануин… един наш приятел ми я донесе при последното си завръщане. Ушита е от коприна, която пък е пренесена от място на две хиляди мили оттук. Любимата ми рокля, макар че ми отесня мъничко напоследък.
— И най-хубавият плат се свива с времето — отвърна той с безупречна любезност.
Брефар беше до Гованан в другия край на масата. Затова пък дванайсетгодишният Бендегит Бран седеше до Кон. Тази подредба дразнеше Брефар. Нали беше втори по възраст след Кон? Защо глезеха така най-малкия? Не че завиждаше на Бран. Момчето преливаше от щастие и Брефар се радваше за него, но си рече, че това пренебрежение към самия него е ненужно. Погледна към Тей. Тя беше пленително красива в бялата рокля, украсена с перли. На челото си имаше сребърна диадема с три опала. Тей се озърташе често към Кон, който говореше с баща ѝ.
Непобедимият герой! Брефар си втълпяваше, че брат му трябва да е бил благословен още при раждането си. Момчето, което се би с мечока, Мъжът, който уби злия крал. А отскоро — Спасителят на прекрасната Тей. Десет години спокойствие в Седемте върби, но щом брат му се появява там, разбойниците нападат и легендата за Кон се разнася чак до небето.
— Измисли ли какво трябва да се направи? — попита Гованан.
— Какво?
— Нали ще правиш по-добро седло за новите бойни коне?
— О, това ли… Засега обмислям разни хрумвания — измъкна се Брефар. — Може би седлото трябва да е по-високо и отпред, и отзад.
— Може и да има полза — намръщи се Гованан, — но ездачът пак ще бъде принуден да се държи за седлото, значи щитът ще му пречи.
Брефар се чудеше би ли могъл да изпълни молбата на Кон — да измисли как конниците да са по-устойчиви на седлата. Седлата на племенните бойци бяха съвсем прости. Ездачът се задържаше на седлото по време на битка, като стискаше с бедра тялото на коня. Затова беше толкова лесно да го съборят с тежък удар по щита или с ритник, както и да бъде смъкнат на земята от пешак. На Брефар му идеше да откаже. Седлата изобщо не му бяха интересни. Но само докато не чу думите на Конавар — че той е единственият находчив човек, който ще открие решението, изплъзнало се на всички други досега. Брефар толкова се въодушеви от това признание за дарбите си, че се съгласи веднага.
От месец и половина умуваше за това и все не можеше да измисли нищо. Изведнъж се усъмни, че тъкмо това е била целта на Кон — дали не предвкусваше деня, когато Брефар ще си признае, че не му стига ум да преодолее затруднението?
Пак се поддаде на досадата.
Отяде му се, стана и тръгна между празнуващите. Видя Гуидия до огромния Фялок. Тя играеше с кичури от косата си, наклонила съблазнително глава. Кръгът се затваряше потискащо — след унижението онази нощ, когато Фялок го блъсна, Гуидия му каза, че не иска да обиколи дървото с него. Брефар се помъчи да ѝ обясни, че ако не беше намесата на Конавар, щеше да се опълчи на Фялок, защото изобщо не се страхува от него. Гуидия пък го увери, че не се съмнява в това и че решението ѝ нямало нищо общо с неприятната случка. За нея той бил добър приятел, а не любим.