Въпреки уроците на Ериата отначало се любиха свенливо и недодялано. В един миг Тей се изкикоти и Кон се разсмя неволно. Най-после си отдъхнаха и се отпуснаха.
Лежаха на широкото легло, говореха си, прегръщаха се, радваха се на омайното сливане.
Посред нощ Кон стана и започна да се облича.
— Къде отиваш? — сепна се Тей.
— В гората с Дървото на желанията.
— Гората на сидите ли?
— Да. Не се тревожи. Поканен съм. Ще говоря с Тагда.
— Но той е Демонът на сидите. Ще те убие!
— Не ме уби при предишната ни среща.
— Да не ми се присмиваш? — усъмни се Тей. — Наистина ли си говорил с Тагда?
— Яви ми се в гората недалеч от Седемте върби. И дори ме сгълча, че още не съм обиколил дървото с тебе.
— Заклеваш ли се, че казваш истината?
— Не те лъжа. Той пожела да отида при Дървото на желанията именно в нощта на Самиан.
— Ще дойда с тебе.
— Няма да е благоразумно. Не знам почти нищо за нрава на боговете, но се уверих, че човек не бива да се отнася лекомислено към тях. Той поиска да отида аз. Не спомена никой друг. Ще се върна скоро.
Целуна я, сложи си наметалото и тръгна през поляната покрай малцината будни, после продължи нагоре по ливадите към далечните дървета.
Лъхаше ветрец, въздухът беше хладен и чист, наситен с миризма на трева и листа, съвсем леко се усещаше димът от огньовете, които останаха далече зад него. Кон поглеждаше нагоре към назъбените очертания на планината Друаг и почувства гордостта да напира като прилив в душата му. Тази земя беше прекрасна, а той бе благословен от съдбата да живее на нея.
Щом доближи дърветата, забеляза Горския старец, брадата от мъх зеленееше чудато на лунната светлина. Без да продума, Тагда се обърна и влезе в гората, наметалото от листа шумолеше с вятъра. Кон го следваше и накрая видя, че са стигнали до трънливия гъсталак, където бе зърнал сърнето.
— Колко близо до смъртта беше тогава… — промълви Горския старец.
— Но вместо да умра, ти ме възнагради с нож.
— Склонен съм да призная, че харесах онова дете, особено след като ме изнесе от шубраците. Носеше ме много внимателно. Помниш ли как огледа раните по тялото ми, а после заръча да потърся майка си?
— Помня. Има ли истински сърни в тази гора?
— Няма. Риамфада ти изпраща поздрави с много обич. Щастлив е тук.
— Сега един от сидите ли е? — учуди се Кон.
— Не можеш да се превърнеш в сид, Конавар. Както не можеш да станеш куче или кон. Ние сме различни същества. Все пак дарихме духа му с някои от нашите сили.
— Може ли да ходи?
От Тагда се разнесе бучащ ритмичен звук, в който Конавар разпозна смях. Горския старец не отговори на въпроса, а попита:
— Как е младата ти невяста?
— Неописуемо красива е. Благодаря ти, че ми помогна да я спася.
— Нищо особено не направих.
— Може ли да помоля за още една услуга?
— Да, но не обещавам, че ще изпълня молбата ти.
— Би ли върнал на Ворна силите, които имаше?
Тагда мълча дълго, Кон не смееше да прекъсва размислите му. Накрая гласът на Горския старец се смекчи още повече.
— Харесвах детето, харесвам и мъжа, в когото се превърна. Ти помниш обещанията си. Срещал съм твърде малко хора, които не забравят. А аз живея отдавна на тази земя. Така да бъде. Ще изпълним молбата ти. Конавар, а как ще отговориш ти, ако аз поискам нещо от тебе?
— Ще се съглася.
— Каквото и да поискам ли?
— Не и ако сметна, че ме подтикваш към зло. С всичко друго ще се съглася.
— „Зло“ е интересна дума. Ако си бродил по света десет хилядолетия, започваш да виждаш всичко с друг поглед. Лисицата яде пиленцата на яребицата. За лисицата това е вкусна закуска. За яребицата — ужасно нещастие. Всичко зависи от гледната точка. На лисицата или на яребицата.
— Повече от хиляда деца бяха убити в долините на пердиите, защото не можеха да бъдат продадени на робските пазари в Каменград — напомни Конавар.
— Виждал съм смъртта на десетки милиони. Ще видя и твоята смърт, и смъртта на твоите синове и внуци. Колко мъже уби досега и лиши света от техните деца? Твоят меч колко деца остави сираци? Добър или зъл си за тези деца, как мислиш? По своя опит съдя, че човешкият род рядко върши добро, много по-често е себичен или зъл. Но не те повиках тук, за да спорим. Ела с мен, още някой иска да говори с тебе.
Отидоха навътре в гората. Там до едно дърво седеше увитият в дебели дрехи Риамфада, какъвто Кон го бе видял за последен път — с бледо изпито лице и огромни очи. Сърцето му щеше да изскочи. Втурна се и коленичи до своя приятел.