— Ох, колко се радвам да те видя, рибке. Как си?
Риамфада се засмя щастливо и хвана ръката му. Кон усети слисан топла плът като своята.
— По-добре от всякога съм.
— Нали уж можеше да ходиш тук?
— Мога. Да ходя, да тичам, да танцувам. Мога да се зарея под облаците и да видя планините отгоре. Помислих, че ще бъде… по-привично за тебе да ме видиш какъвто бях.
— Липсваш ми — призна Кон и се настани до него. — Липсваш на всички ни.
— Ти не ми липсваш — усмихна се малко виновно Риамфада, — защото те гледам често. И аз бях в земите на пердиите, когато те изцелихме, макар че ти не можеше да ме зърнеш.
— Защо не се показа?
Риамфада се засмя.
— Мислех, че си се досетил — нали ти оставих направения от мен меч? Хареса ли го? Никога няма да ръждяса, нито ще се нуждае от заточване. Ще бъде ярък и остър, докато си жив.
— Оръжието е несравнимо с всяко друго. Но защо не поиска да говориш с мен?
— Приятелю, сега съм при сидите. Те имат строги правила за срещите със… смъртните. Нарушаваме ги съвсем рядко. Но аз помолих да говоря с тебе за последен път.
— Радвам се.
— И аз. Жалко, че не мога да ти кажа всичко, което научих. Щеше да ти олекне и щях да ти спестя много страдания. Но не мога. Позволено ми е да ти кажа само тези думи: „Спазвай обещанията си, дори най-незначителните.“ Понякога, досущ както с преместено камъче започва огромно свличане, нищожна дреболия може да придобие страховито значение.
— Рибке, аз винаги спазвам обещанията си.
— Запомни, Кон — и най-незначителните.
Кон се разсмя.
— Добре, ще запомня.
— Какъв е замисълът ти?
— Поръчах на мнозина ковачи в земите на риганте да изработват ризници. Ще ги дам на бойците, които ще събера в малък, но важен отряд. Доведох и едри бойни жребци, за да развъдим нови, по-силни коне. Знаеш ли, че вече съм наследник на Дългия леърд?
— Знам. Видях и конете. Хубави животни.
— Само хубави? — прихна Кон. — Великолепни са! Ако се възползваме добре от тях, ще ни помогнат срещу армията на Каменград.
— Нужни са ти не само силни жребци…
— Да, прав си. Ще се нуждаем от дисциплинирана и добре снабдена войска.
— Няма да ги победиш само с мъжете от риганте. Трябва да се съюзиш с норвиите, с паноните и всички останали по-малки племена.
Кон кимна.
— Това ме безпокои отдавна. Нито един леърд не желае да се подчинява никому.
— Трябва да ги убедиш, да ги привлечеш — настоя Риамфада. — Някои с ласкателства, други с обещания за плячка, трети… с война.
— Изобщо не съм убеден, че ще се съгласят да изпълняват моите заповеди.
Риамфада въздъхна.
— Няма да се подчинят на тебе, Кон. Но ще се подчинят на краля.
— Крал ли? Знаеш, че нямаме крале на нашия остров. Последният е бил свален от трона преди столетия.
— Ако искаш, наречи се боен вожд или каквато титла ще ти послужи най-добре, за да обединиш племената. Но всъщност ще бъдеш крал. Повярвай ми, това е предначертано.
Кон се облегна и обгърна с ръка крехките рамене на Риамфада.
— Това ли искаше да ми кажеш?
— Спазвай обещанията си, Конавар — прошепна приятелят му, надигна се плавно и разпери ръце. — Сбогом, приятелю.
Последните думи прозвучаха като спомен за далечно ехо и Кон остана сам. Озърна се. Тагда стоеше в края на поляната.
— Конавар, време е да се върнеш в човешкия свят.
Ворна се събуди и настръхна от студа в спалнята. Чувстваше се странно, главата ѝ сякаш беше олекнала. Зачуди се дали не е някаква простуда. Седна в леглото и отмести завивката. Капакът на прозореца беше затворен, но съвсем тесните пролуки отстрани светеха ярко. Малкият Бануин още спеше, чуваше тихото му дишане. Тя стана, отиде при огнището и разръчка въглените с надеждата да изрови малко жарава, за да сложи подпалки. Но огънят беше угаснал. Ядоса се, че не бе покрила жаравата с пепел вечерта.
Не бе останала дълго на пиршеството. Времето ѝ през последните дни беше запълнено с приготвяне на билкови отвари за семейства, в които малки деца имаха треска. Едно бебе умря, но тя успя да помогне на пет други. Наметна се с дебел шал, клекна пред огнището, сложи трески и дървени стърготини върху пепелта и започна да чатка огнивото в кремъка. Изтръпналите ѝ пръсти бяха непохватни и все не успяваше да изтръгне искра върху подпалките. За миг я обзе гняв. Преди щеше само да изрече една дума и пламъците щяха да забумтят…
Подпалките пламнаха и тя се стресна. Може пък да беше имало жарава отдолу… Добави още трески и почака да се разгорят, преди да сложи по-големи цепеници. Бануин се размърда и изписка. Ворна отиде до люлката и го погали по челото — горещо и лепкаво от пот. Без да се замисли, тя затвори очи и потърси заразата. Откри мигновено, че е започнала в лигавиците на носа и е слязла в мъничките бели дробове, където се размножаваше бясно. Сърцето биеше забързано, лимфата не успяваше да унищожи могъщия враг. Ворна се съсредоточи, насити тялото му със своята сила и почувства как заразата изчезва.